За "Хубава и проклета си" на Петър Анастасов

4.97   (473 votes)
а любовта перверзните издевателства – телесни и духовни, с нея. В края на краищата любовта е така недосегаема за бездуховното, защото поетите са я сътворили и така поне мъничко са очовечили агресивната маймуна, която реве с нечленоразделна похот в нас. Нас, които «любовта ни съхрани за бели и за черни дни», които сме узнали и вярваме, че «жива ли е любовта, живеят нашите тела», че любовта е единственото безсмъртие. Всичко това са акценти в книгата на поета, която се надявам, че ще зарадва почитателите на истинското слово у нас. Талантлива, добра, страстна и елегична книга!

Чрез нея Петър Анастасов ни прошепва – романтично и без патетика, елегично, дори на места с деликатно изглумяване или с тъжна гротесковост, незавършващата история на своя интимен, духовен живот. Още на младини поетът се обърна към крилатия си двойник: „Слушай, позволи ми да сгреша и ще бъдем двамата спокойни”, а сега резюмира: „А всичко завършва толкова глупаво – с едно безполово стихотворение”.

Тук няма да отстъпим думата на фройдистите, за да извадят маломерния си психоаналитичен… (не е това, което мислите)… аршин. И какво се оказва – ако някога е било неприлично да се говори за половия живот, то сега е прилично да се говори за гейове, нимфоманки, за мастурбации и оргазми. Не е актуално да се говори за чувства, а за нерви. Психоанализата отива към детството не романтически, а за да обясни травматични и престъпни наклонности. Ровенето в подсъзнанието отхвърля доминациите на съзнанието. А и дори да ги признава, смята ги за лъжливи, за властови терор на конформисткия разум. Няма любов – има желания! И колкото по-перверзни – толкова по-добре. Похотливата гадост убива еротичната радост... Това обаче няма да го докажат учените, а ще го покажат творците. Като Иван Бунин в разказа си „Слънчев удар”. Тук героят изпраща жената, с която е прекарал нощта и остава сам в летния град. „Всичко е залято от жаркото, пламенно и радостно, но като че ли безцелно слънце”. Безцелното слънце на отминалото, в което не е имало нищо освен мимолетна телесна близост. Душа не е имало... Няма го видението на любовта, преображението, до което тя довежда. Безцелно свети слънцето, което не ражда живот. Просто така – свети си, а на тебе, изпразнения празен човек, ти е безразлично.

Биологизацията на чувствата и мислите вероятно има някакви основания, но либидната патетика е само част от вселената на любовното. Затова нека повече се вслушваме в поетите, отколкото в психиатрите. При тях е истината за ангелическото и за сатанинското. Тук ще обърна внимание, че смесването на земно и небесно е характерно за поезията на Петър Анастасов. Това е доминиращ принцип на светоусещането му – нему е чужда абстрактната метафизика, така както е немислима лишената от духовност „физика”. Спец

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2021