Пловдивският университет - литературната история на Пловдив

През 1973 година се открива специалността българска филология, в която наред с изтъкнати преподаватели от София и първите пловдивски специалисти по езикознание заработват бившият научен сътрудник в Народния етнографски музей и в Музея на социалистическото строителство в Пловдив Иван Койнаков, младите тогава литературоведи Юлия Николова, Огнян Сапарев, Бистра Ганчева, Клео Протохристова, трайно свързали житейската и научната си съдба с университета. Сред положилите основите на множество днешни филологически и педагогически специалности са хоноруваните литературоведи от столицата като вече споменатият Георги Веселинов, Александър Пешев, Николай Драганов (1915–1977), Цвета Унджиева (1930), Дочо Леков (1928–2003), Стефан Елевтеров (1930–1997), Маргарита Митовска (1935), Лиляна Грашева (1936), Иван Павлов (1944–2005), Величко Тодоров (1954–2000), както и редица други преподаватели, оставили името си в университетската история.

По-подробни данни за някогашни и съвременни преподаватели по славистичните предмети в университета могат да се намерят в обемистата книга на сегашния ректор професор Иван Куцаров (1942) “Славяните и славянската филология” (2002), а задачата на това изследване налага по-акцентирано внимание върху трайно свързаните с Пловдив преподаватели по литературоведски и културологични дисциплини.

В началото на създаването на пловдивското университетско литературознание водеща фигура е доцент

Иван Койнаков (1928–1988)

Той е роден в троянското село Врабево и след постъпването си във висшето учебно заведение е дългогодишен ръководител на катедрата по българска литература. Преподавателят по фолклор и детско-юношеска литература е автор на редица изследвания от типа на “Народни песни от Пловдивски окръг за въоръжената антифашистка борба” (1954), “Социалистическото строителство в песните на трудещите се от Пловдивски окръг” (1956), “Партизан за бой се стяга” (1957), “Християнски празници и обреди. Произход и същност” (1960), “Българска войска юнашка” (1963), “Ставайте, братя българи” (1968), “Ботевата поезия и българският фолклор” (1974), “Затуй им пеят песента: Васил Левски и Христо Ботев в народни песни и предания” (1982), “Знаме се развява” (1985). За него Юлия Николова отбелязва: “в научната си дейност той винаги имаше предпочитание към събирателската работа, към непосредствения допир със създателите и носителите на фолклора, както и към проучванията на ония страници от героичния епос, в които “Балканът пее хайдушка песен”.

Сред изтъкнатите учени от София със своята повече от тридесетгодишна дейност в Пловдив се отличава професор

Иван Сарандев (1934)

Вече признат критик и историк, той идва в Пловдив, за да се осъществи като прецизен и взискателен преподавател по българска литература след