Хуманистът, обречен на безсмъртие

В прозата на Йордан Йовков има нещо, което веднага се вижда и запомня. Изумителна е дарбата му да ни грабва и завладява още с началните изречения на творбите си и ние с нестихващ интерес,  нетърпение и затаен дъх очакваме какво ще се случи. Йовков умее да ни хване за ръката, да ни подчини на писателската си воля и покорно го следваме. Повежда ни, за да ни посочи и покаже злото и многото човешка мъка и страдание, но и доброто и красивото, за да ни облагороди и възвиси. Увлечени от магията на писателското му слово, от сюжета и фабулата на творбите, четем с нестихващо вълнение до последното изречение. Да вземем първото изречение на „Индже“: „Като мътен порой се спуснаха кърджалиите.“ Или пък началото на „Шибил“: „Шибил, страшният хайдутин, отиваше да се предаде.“ „Песента на колелетата“ започва по завладяващ начин: „Славата на Сали Яшар, прочутия майстор на каруци от Али Анифе, стигаше вече твърде надалеч. Такъв майстор, като него, никога по-рано не бе имало в Али Анифе, кой знае дали щеше да има и отпосле.“  Когато началото на разказа е спокойно, писателят загатва, че ще ни открие някаква тайна и така поддържа интереса към творбата.

      Невероятна е дарбата на Йовков с едно изречение да характеризира героя. Ето го и първото изречение от „По жицата“: „Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда.“  И краят на разказа, в който в едно изречение Йовков е концентрирал своето универсално хуманистично послание: „- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“ Или пък  думите-вопъл на Торашко в „Другоселец”: „Ох, братко, братко! От тебе ли намериха да искат пари, братко!”. Големият, великият писател и творец винаги е на страната не на онези, които правят историята, а на тези, които я изтърпяват. Той се ражда с тази позиция, тя му е вродена, затова е интутивна при него. Гениалната поетеса Марина Цветаева казва: „Онеправдан е, значи е прав!” Примерите могат да продължат с почти всяка Йовкова творба.

        Въздействието на Йовковите творби се дължи на майсторството, вълшебството, на великото изкуство, което ги е сътворило. Както се убеждаваме, силата на Йовковите разкази се дължи и на забележителните им финали.  „През чумавото“ завършва с незаличима величествена картина: „Тогава Тиха тръгна към чумавия – Величко беше, позна го още щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, после седна на каменното стъпало пред олтаря, тури главата му на колене