КОИ СМЕ

Коя съм аз и ти кой си,

питат сенките на  града –

не ни познават,

не са ни виждали отдавна заедно,

ръка за ръка,

рамо до рамо,

не са ни виждали от много години

 да броим листата,

съборени от вятъра,

нито да подпираме стените

на  някой ъгъл,

скрити.

Ние вървим под липите,

сякаш безцелно забързани,

без да броим часовете,

без да мислим, че  идва разсъмване,

че уморената жълта луна ще се скрие

в лазурните пазви на деня

и тогава

ще изплува съвсем обикновена

и бяла…

Сега гълтаме сока на нощния въздух,

раменете  ни се докосват понякога

и колко му трябва на човек да бъде щастлив,

мислим си,

една нощ с разпилени светилà в необята,

един тържествен град,

чието име с любов сричам,

и някой, който крачи до теб,

и няма нужда да казва,

че те обича.