Литературната 2023 на Дружеството на писателите - Пловдив

о се разкрива профилът на пригодимия човек – „Научихте ме“, който и с ирония апострофира себе си. Силното емоционално начало в тези стихове намира най-убедителното си изражение в метафората „Накладете ми огън“, която преминава от малкото огънче през големия огън, кладата, за да стигне на финала до бледото пламъче от свещиците и тамяна. В този своеобразен разказ за лично преживяното може да се открои голямото стихотворение на книгата „Писмо до мама“. Без да се натоварва допълнително Чеховият Ванка, но това е антологичен текст, който завършва с „И Бог заплака…“ Проблем за събраните в стихосбирка текстове на Хари Спасов са многото посоки. Ако е пожелал да сътвори житейския разказ – направил го е, но би могъл да концептуализира поне отделни блокове, за да се постигне едно не така разливащо се послание.

Стихосбирката на АНТОАНЕТА КАРАИВАНОВА – ПАВЛОВА – „ ЗА ЧАСТИЦА ОТ НЕБЕ“ извежда точно темата за онази синева, която дава шанс да се извърви пътят от прозата на битието към големия отскок не само напред, но и нагоре, за да се изживее свободата на заявения избор. Търси се силата на словото, оставяща следа в паметта, даваща възможност и на чудото: „Виж, рибите солени думи сричат…“ Това е една почти дефинитивно заявена непримиримост към статуквото на дадеността. Затова и всичко е възможно: появява се и Икар, като тленността не е драма, а предимство, защото с нея посоките не се изчерпват. В „Изповедта на едно цвете“ може да се проследи именно пътят от изстраданата истина до доброто, което въпреки всичко отстоявяа себе си. Излишна откровеност към култивирания изказ – римата „кумири“ – „вампири“ е достатъчна, за да отхвърли каквато и да е лиро–епическа форма, очаквана за темата. При нейното пътуване във времето есента е предпочитаният сезон, изпълнен с цвят, динамика, отхвърлящ традиционната меланхолия. Появяват се градове и духовни обители, които са предизвикали вълнения. Понякога не се получава – трафарета при „Рилският манастир“, несполучливия отворен финал при „Черепишкият манастир“. Над всичко е търсенето на отликата – дали това ще бъдат вариациите за четящия човек, или за избрания, но в този тип присъствие се откриват опорните точки на духовния стоицизъм. Несполука е декларацията – характерна нейна проява се открива в стихотворението „Будител“. Тогава, когато се премине към образност, разчитаща на често появяващите се пеперуди, епизодичната вълшебна пръчка стихотворенията губят – уморена образност и неносеща потенциал художествена многозначност. Едновременно при толкова експлоатираните утра и нови начала от предоставените от Дружеството книги именно един запомнящ се финал на книгата със сала и пътя към смисъла. За бъдещето може да се пожелае – нека има добра навигация.

При ВЕРА НАЙДЕНОВА и нейните „ПЯСЪЧНИ КРИЛА“ отчетливата посока е от настоящето към миналото, за да се оформи постепенно другият поглед: от сега към това, което предстои. Предпочетеният бял стих е подчинен на личния летопис, но едновременно с това се разгръщат парал