Литературната 2023 на Дружеството на писателите - Пловдив

елни светове, които са безкрайно специфични, ала могат да бъдат свързани с любовта. Тя съумява да представи различни реалности и по деликатен начин съвместява устремената към небето джамия и ореола на иконата, за да разгърне изповедта си по посока на стремежа да се съхрани един непрекъснато променящ се свят. Наблюденията върху преживяното са представени с ненатрапваща се символика. Сезоните преминават и улавят характерни изживявания. Лятото е нейното време на полет, а есента налага пласт от неразрешими въпроси, за да дойде зимата, но докато се стигне до закономерното решение и идва ред на поредната необратимост: „Снегът на другата сутрин се беше стопил. В тези емоционално овладени стихове преминава скритото напрежение от необходимостта за едно постоянно самоопределение. Появява се нова версия за жената – защо не като камък в огнището, желание да се притихне към идващия от него огън, а думите са въгленчета , които обжарват душата. Този мотив преминава през отделни стихотворения и създава точно скритите пластове на недоизреченото, но даващо необходимата индикация.Тогава, когато изцяло се отдаде на изживяването, тя е до крайност пестелива, а когато предпочете съвсем лек наратив, както е в „Липова любов“, постига запомняща се образност. Друга предпочитана художествена линия са пътищата. Те свободно преминават през различни външни обстоятелства, за да се наситят с радост, тъга, но и житейска мъдрост. Репликата към Екзюпери очертава кредото за единствения избор, който се очертава на фона от различни възможности. Тогава познанието става не само лично, но и поколенческо. А стихотворения като „Ад на земята“, „Да бъда“ са другата тема за деструкцията, която дава сили за противодействие. Това е една отчетлива като позиция стихосбирка, но и неравна като епицентър на толкова посоки.

Много по-различна като концепция е книгата на РАМЕЛА БОХОСЯН – „ПАМЕТ“ – текстове, чието място е в хранилището на семейния дух. Тя разказва за свят, в който са всички най-близки хора. Средищната фигура е майката, а около нея кръжат почти като по Шагал, бащата и бабата и целият арменски род, избягал от геноцида. Винаги стиховете за майката са пронизани от тръпката на неповторимото, а нейното отсъствие е болезнено. При Рамела Бохосян тя е постоянното присъствие, което носи усещането за продължаващата грижа и от отвъдното. Отделните знаци на делничното битие са пронизани от спомени за нея, като е едновременно реална и земна, но и като Богородица. От света на тъжните празници като Задушница през една звездна карта майката присъства. Но ако при Вера Найденова „опитоменият“ от бодлите на розата изпраща своите послания, то при Рамела Бохосян разговорите са с Малкия принц, а майката или е на Млечния път, или наблюдава благосклонно всичко от някоя звезда. Това общуване има и своя ритуален характер – ориентирът са съботите и свещите, които трябва да осветяват близките, но и безкрайно отдалечени души. Другият топос е вишната, чиято пролетна белота се свързва с идилията на дет