Баща ми работеше в кравеферма като фуражир. Работата му беше тежка. Идваха много мъже да я пробват и повечето от тях бързо напускаха.
Заедно с баща ми обаче един оставаше постоянно. Името му беше Илия, но никой не го наричаше така. Всички се обръщаха към него, като снизходително му казваха Лишо.
Често се случваше да помагам на баща ми и ставах свидетел на отношенията между него и този човек.
Струваше ми се, че джобните пари на Лишо невинаги му стигаха. Дори за евтините цигари, които пушеше. Беше нещо обичайно да се обърне с привидна грубост към баща ми и да му поиска цигара. Татко, също привидно ядосан, отговаряше, че му дава две, но за последно.
Този диалог слушах всеки ден, при това по много пъти. До такава степен бях свикнал с него, че приемах размяната на репликите между двамата като игра.
Баща ми почина десетина години преди Лишо. Беше ранна пролет. Ковчегът с тялото му положихме върху маса на двора, под асмата. Идваха роднини и приятели и оставяха цветя.
Сигурно е било към края на този ритуал, когато към ковчега се приближи Лишо. Затърси нещо из джобовете на дочения си костюм, докато намери две кутии цигари. Не се прекръсти, не пророни сълзи. Остави двете кутии до главата на мъртвия ми баща и застана някак особено мълчалив. После, като се чудеше накъде да тръгне, за да направи място за други хора, каза нещо, но много тихо. Дочух само, че оставял цигарите, за да има баща ми там.
Думите на Лишо са от малкото неща, които помня от деня на погребението.
The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.