Макар и не често, фуражирите спираха работа и си даваха време за почивка. Сядаха на подредени в кръг камъни и запалваха по цигара. Разговорите им бяха за всичко, но доминираше политиката.
В тези разговори само Лишо не участваше. Неговата постоянна тема беше друга. Говореше за свой приятел, с когото играели като деца. Според това, което разказваше Лишо, приятелят му се казвал Игнат и свирел на тамбура. По-късно отишъл да учи в Пловдив и там хората оценили неговата дарба. Взели го на работа във фолклорен ансамбъл. Участвал в много програми на радиото и телевизията…
За Лишо нямаше съмнение, че Игнат беше станал част от един друг свят... Понякога вадеше от джоба на работната си куртка снимка на приятеля си и я показваше. На тази снимка той беше в народна носия и с тамбура. Лишо разпалено обясняваше, че е получил снимката лично от него и не виждаше насмешката в очите на тези, които го слушаха...
Оттогава мина много време. Отдавна не съм момчето, което се върти около фуражирите и слуша приказките им.
Наскоро бях на село и с майка ми минавахме по улицата покрай църквата. Изведнъж вратата на църковния двор се отвори и оттам излезе възрастен човек. Поздравиха се с майка ми и тя го попита по каква „работа” е бил до църквата. Възрастният човек отговори, че винаги, когато си идва на село, ходи на църква. Там палел свещи за починалите си роднини и за Илия. Майка ми попита кой е този Илия и човекът обясни, че става въпрос за Лишо.
За мене пък стана ясно, че този, който е пред нас, е приятелят му Игнат. Той почувства, че трябва да каже нещо допълнително и ми се стори, че заговори по-скоро на себе си.
Докато бил жив, Илия носел снимката му в джоба си, а пък той сега, докато е жив, ще пали свещи и за н
The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.