Тогава

Когато ме измисли, бях сълза
изплакана от Еньовата буля.
Сега съм като самодива зла,

с тръпчива кожа, като късна дюля.

Когато ме измисли, бях луна
и вечер бдях над малките сираци.
Сега съм сън, а във съня – мъгла

дъха изпива на бездомни старци.

Когато ме измисли нямах име,
приех да ме наричаш „Светлина“.
Загубих се и пътя не намирах

и бавно се превърнах в тъмнина.

Когато ме измисли и разбра,
че се превръщам в неочакван враг –

прокле ме и ме хвърли на нощта...

Но чакам те да ме измислиш пак.