Армагедон

Настана на земята време страшно
и гърчим се в безумна слепота,
бушуваме в телата, но е тясно,

когато си затворен за света.

Надига се свирепа, люта врява,
все търсим ябълката, но къде,
къде ли е змията, щом ни трябва,

на всеки хапчица да подаде.

Дойде веднъж змията да ни храни,
отекна под небето страшен вой –
душите ни са голи и надрани,

надрани са от чужди и от свои.

Разлагат се до костите месата,
към Бога всичко живо пропищя,
единствено доволна е змията,

че стори ни каквото обеща...

Смирено пак изричаме молитва
и крием самотата си в нощта...
Как искам в мен животът да не стихва,
но сляпа да съм, Боже, за света!