На мама

Питам се, майко, дали ме позна,
когато погледна водата в лицето,
видя ли, когато в дланта се разля
лъча, отразен от лика на небето?

Пребродих я, майко, земята надлъж
и търсех навсякъде само надежда,
да зърна, очаквах, пред мен изведнъж
да видя водата лицето да свежда.

Тичах пред изгрева боса, сама,
не исках лъчите му да ме достигат,
с години аз бродих по тази земя,
и търсех ли, търсех надежда. Напразно!

А чаках те пак да прогледнеш насън
и пак да помислиш за всичко, което
краде се в света и изчезва отвъд,
пред погледа сляп и невеж на човека.

Аз питам се, майко, дали я разбра
ти страшната истина в тази вселена -
водата с мечта по света се разля,
лицето ѝ пак 

към тебе поема…