ОТРАЖЕНИЕ

Отражението в огледалото поглежда ме обратно, 

аз ли съм, не съм ли аз, кога ще разбера...

Тъмните очи, избрали болка безвъзвратно,

крещят безмълвно, плачат, молят ме да избера.

Но изборът отдавна вече не е ли направен?!

Не реших ли преди време да преследвам идеал? 

Идеал порочен, делюзорен и подправен,

идеал от миналото, като стара снимка избледнял.

Сама поставих рамката желязна на портрета си, 

сама прекърших крехките подрастващи криле, 

сама премахнах ореола златен над главата си,

знаех ли, че светлината на духа ми ще замре...

Перфектността, една зловеща и злощастна цел, 

дойде с цена, която плащам строго и до днес.

Остави белег на лицето ми в нечестния дуел,

остави бездна във сърцето ми, изпълнена със стрес.

Затаила дъх, протягам длан към огледалото

и докосвам там, където стича се поредната сълза.

И в този миг затихва на часовника махалото 

и съм само аз, а в отражението – само Тя.

Ехото на шепота превръща се в молитва 

и миналото „Аз“ бунтува се във плен.

Тъмни мисли буйстват за последно... и утихват... 

И най-накрая разпознавам Себе си пред мен.