Палачинки за закуска

Дениз никога нямаше да забрави какво се случи малко преди петнадесетия ѝ рожден ден. Онази сутрин, когато съзнанието ѝ я заведе на едно забранено място, където тялото и душата ѝ бяха в две много далечни вселени. Или може би не беше сутрин, а вечер. Или някаква неопределена часова зона, в която правилата на времето, такова, каквото го познаваше, просто не работеха. А най-притеснителното беше, че колкото и пъти да се връщаше назад, колкото и да преповтаряше този момент в главата си, така и не можеше да си отговори на един въпрос - истина ли беше всичко или нищо повече от поредния кошмар.

Беше нощта на 13-ти срещу 14-ти април и Дениз отдавна се бе отдала на дълбок сън. В началото нищо необикновено. Момичето беше попаднало в необяснимата страна на мечтите както всеки друг.

Този път си представяше как язди кон. Изключително спретнат бял кон, който свободно препускаше из безкрайна зелена равнина. Можеше да усети всеки детайл до съвършенство - вятърът, който развяваше черните ѝ коси, топлите лъчи на златистото слънце, които  галеха кожата ѝ , мирисът на свежест, който изпълваше дробовете ѝ. Това наричаше спокойствие. Това наричаше рай.

Но изведнъж тази красива картина изчезна. И беше заменена от… нищо. Празнота. Мрак. Неизмеримата ѝ радост се бе изпарила за секунди. Сега изпитваше само безпокойство. Това никога не се беше случвало преди. Опита да се върне в онзи приказен свят. Провал. Опита да създаде друг такъв. Отново провал. И точно когато беше започнала да се отчайва, гледката пред нея отново се смени.

Озова се в стаята си. Почти. Цветовете бяха много по-бледи и тъмнина беше покрила голяма част от пространството. Също така беше тихо. Прекалено тихо, за да е реално. Бръмченето на колите, минаващи покрай блока ѝ, тракането на клоните на дърветата по прозореца ѝ, мяукането на десетките улични котки - всичко беше заглушено. Тя лежеше вцепенена. Когато се опита да се изправи, чу  тънък глас, който ѝ прошепна Не мърдай.

И тя не помръдна. Не защото не искаше, а защото не можеше. Сякаш всеки неин мускул беше закова с пирони. Чувстваше се в капан. Опита да извика, но дори това не успяваше да направи. Нямаше сила. Нямаше контрол. Дори дишането беше почти невъзможно. Опита се да запази някакво спокойствие, въпреки всичко. През главата ѝ минаваха толкова много въпроси. Какво беше това място? Още ли сънуваше? Къде бяха всички? За съжаление нямаше кой да попита за отговори. Започна да оглежда стаята с поглед, за други нередности. И тогава го видя.

Точно пред леглото стърчеше висока черна фигура. Единственото, което се отличаваше по него, бяха малките му червени очи. Не приличаше на чу