За хрониката в романа „Поражението” на Константин Илиев

характерен за някои видове очерци и го въвежда в руслото на същинската художествена проза. Сетивността и изповедната форма са топлината, която създава уют в процеса на разказване и четене. Присъщи са на лириката и драмата, като родове на художествената словесност, за разлика от епоса, който е по- близък до паметта за историческите събития, макар и в художествена форма. Художествената условност не пречи творбата да е близка и до същността на историческата наука- такава, каквато я познаваме от съчиненията на Херодот.

Разказвачът обвързва онова, което предхожда неговите спомени от детството (известно от разказите на неговите родители и близки) с историята по българските земи, започвайки от древността- историята на траките и на различните народи, които са преминали и оставили своите следи по земята, в културата и като родови белези в поколенията по-късно; късноантичната история- римляните на Балканите; средновековната история с акцент върху гоненията на византийските императори срещу павликяните; идването на българите начело с хан Аспарух; гоненията срещу богомилите; османското нашествие и достига до Третата българска държава. От финала на Третата българска държава започват и биографичните бележки на разказвача относно автора на романа. Защото кореспондират с времето, в което е роден Константин Илиев. И именно в тази част някак си плавно бележките приключват за да затворят условно въпросния увод, за да дадат място на разказа да се разгърне в цялост.

     Хрониката начева подобно на житие, но задачата ѝ е да разкаже за събитията и времето така, както са преминали през погледа и сетивата на хрониста- летописец. В тази хроника могат да се проследят три или четири нишки. Основните са две: протичането на събитията на историята през въпросното място и детството, юношеството, младостта и съзряването на хрониста. Другите нишки са свързани с прочетеното и разказаното от други хора, което авторът вплита в повествованието на творбата чрез преразказите на разказвача (хрониста). Двете успоредно протичащи времена, отнасящи се до порастването и съзряването на разказващия и до промените в обществото, в което той живее (участията му в определени дейности- в дома, сред близките, семейството, съучениците, читалището,  театрите и др.) задават линейна права: минало- настояще- бъдеще. Тя може да се проследи и като посока от селото към малкия град, а впоследствие и към големия град. Придвижването постепенно разширява перспективата. Фокусът вече е върху по-голяма географска област, каквато е държавата спрямо населените места, които са части от нея и могат да се разглеждат едновременно като градивни елементи (заедно) и като отломъци (поотделно). Подобно на отломъците, с които е поставено началото на тази хроника.    

Опирайк