Познавам Орфей. Аз съм Орфей. Ти си Орфей

Не е ли митът всъщност един миг, в който сами сме избрали своята истина? Като сирака, за когото още спорят светлина ли носи, или мрак. Певецът, съвършено грешен и подвластен на себе си. Онзи, който победи злото с безграничната си любов. Някъде из своя малък отрязък от време – легендата за Орфей ни дари с избор.

Митовете за Орфей ни предоставят възможност да изберем кой е той. А това, от своя страна, ще разкаже повече и за нас самите. Син на Аполон ли е, или на Еагър? Според Аристотел е митичен образ, а за Бьоме – реално съществувал някога аед. Античните източници за Орфей използват разнообразни изразни средства, имена и образи. Лесно можем да се впуснем и да повярваме в легендите за Орфей, тъй като в героя преобладават човешки качества с добавен божествен елемент. Най-ранната литературна препратка към Орфей е фрагмент от две думи на лирическия поет от VI век пр.н.е. Ибик: „Орфей, известен с името“. Орфей и орфизмът олицетворяват същинското културно-историческо взаимо- действие между Елада и Тракия и както е казал проф. Александър Фол:

“Орфей е общо наследство. Той е тракиец, защото, както пишат елинските и римските автори, музиката е „по произход тракийска”, но тя е и универсалният език за посвещаване във вяра и в познание за света.”

Може би този универсален език е използван, за да разберем за Орфей, а чрез него да открием своята вътрешна истина. Поставяйки нашите тела пред избора между любовта и смъртта, вярата и безверието. А липсата на вяра – нима не е като змия, издебнала най-удобния момент, за да ни изпрати в отвъдното царство със своята отрова?

Краткият миг на Орфей ни даде избор, а ние го обезсмъртихме със своята орфическа вяра. И щом мога да избирам, то искам да слушам песента на водопада, а повеят на вятъра да приглася на мистичната лира, докато Орфей тъгува по своята Евридика. Щом затихнат птици, хора и реки, щом замлъкне нещастен, търсещ пътя надолу, ще му кажа: Орфей, не тъгувай! След думите ми ще засвири най-тъжната песен, докато цветята в райската градина оклюмат смирено и слънцето се скрие от срам. Ще тръгна и аз с Орфей. Ще потърся сметка на Хадес. Вървейки до митичния образ, той досущ като мен ще се лута по пътя си, нетърпелив за важната среща. Ще се спира, ще се съмнява в себе си, после отново ще потегля със забързана крачка, задъхан. Решен да навакса черните мисли. Ще се окаже, че всяка наша привичка е и негова. Познава любовта, страданието, жертвоготовността, нетърпението, загубата. И ще загине в зенита на своята мъка, за да ни остави онова, което винаги е знаел: не е мит, че любовта ще пребъде!

Познавам Орфей. Аз съм Орфей.
Ти си Орфей.