Внезапно спиране на лифта

За мой късмет, за нещастие твое

спира лифтът над снежната бездна

и сега ще се гледаме дълго:

ти – със зелени мъгливи очи,

аз – с прегорели от страсти зеници;

ти към върха се издигаш, момиче,

аз от върха, уморен, се завръщам…

Сами сме над бялата пустош – две ноти

в едно петолиние, две лястовици,

кацнали върху съседни потрепващи жици.

Ние нямаме избор – така са ни спрели,

на разстояние, твърде малко за безразличие,

твърде голямо за ласка и шепот.

След малко ще дойде пак токът. Отново

ще тръгне с потракване лифтът.

И ти ще отминеш смутена нагоре,

а аз ще се спусна безмълвен надолу.