Прошка за България

Не те упреквам, Майчице!

За нищичко не ти се сърдя!

И няма да ти се оплаквам…

Добре съм. Имам хляб сега

и плодове, които нямат твоя вкус.

Но всяка нощ заспивам с твойто име.

И все сънувам оня старец,

когото гледах от балкона –

присядаше край кофите с боклук

и чакаше да се напълнят,

за да открие своя залък…

Сънувам още: класната ми стая,

а чиновете – празни.

И по средата на часа

на вратата някой чука:

„Госпожо, извинете, днес

моят син отсъства, защото

нямаше обувки. Но тези дни,

ако ни дадат заплатите,

ще му купя…И ще дойде!”

Не те упреквам, Майчице!

За нищичко не ти се сърдя!

А вечерите в „Ламартин” –

единствените празници с приятели.

Отсядахме в Нашето кафе

и пиехме газирана вода.

А някой шепнешком си тръгваше:

„Дай една цигара, че имам

само пет стотинки…”

Не те упреквам, Майчице!

За нищичко не ти се сърдя!

…Редуват се кошмарно спомените,

дълбаят все навътре в мен

и лицемерно покрай тях се крие

една изстрадана вина,

че те напуснах безпощадно.

Загърбих твоя хляб и твойта мъка,

с един товар от грижи пътя хванах,

а за къде – съвсем, съвсем не знаех.

И ти не ме възпря.

За мене не заплака.

Нали и аз съм твое чедо?

Но знам, че със любов ме чакаш,

то иначе…не може и да бъде!

…И как ли да довърша тази песен?

Краят й не мога да открия…

Какво говоря, Майчице?

Каква ти песен?

С девет гласа

иде ми да вия…