Въздишка

на Албена и Красимир

Как ще кажа, че полегнал с мислите си,

върху седем хълма съм живял!

Пада слънцето във гърлото на най-далечния,

там, където вечер те е страх дори да мислиш, че си минал,

пада и във вътрешния двор на „Ламартин”,

на върха на кулата с часовника

пръста си убожда,

пада с топлината на въздишките от камък,

пада,

пада

и градът прелива от безоблачни момичета…

Колко ли слънца минават денем тук?!

Совата на времето прелита и припада

върху шапка на Златювата къща.

Мислите ми бавно се протягат – Пловдив е!

Можеш в него всичко да си мислиш

и да си измисляш,

можеш да си ти и да не бъдеш

                                   – никой няма да познае.

Толкова градът е  вечен,

светъл и безгрижен,

толкова полето е заслушано във птиците,

че дори да минеш сам по пътя на живота,

няма сам да се почувстваш.