Алцхаймер

лас – и съвпаденията станаха прекалено много, за да бъдат случайни. Още кънтят в ушите ми последните и думи: „не ме търси повече” и аз спрях да я търся, защото знаех, че то е окончателно, но после често се събуждах в полунощ и този глас звучеше отвътре монотонно и недвусмислено: „не ме търси повече!”

Забележката и беше придружена с иронична, но достатъчно хладна усмивка; имах чувството, че ми се усмихва маската на Нефертити или на Атина Палада.

- Ще ми обясниш ли на какво дължа това внимание тази вечер?

Въпросът и ме притесни. Нямах разумно обяснение.

- Опитвам се да отговоря най-напред на себе си. Вероятно се отнася до някакъв спомен.

- Спомен? Чудя се какъв може да бъде този спомен, особено, ако е свързан по някакъв начин с моята личност.

- Нямам обяснение. Но едва ли се отнася до твоята личност.

- Какво друго?

- Красива си.

- Елегантна свалка – усмихна се тя. – Би било чудесно, ако не беше толкова остарял. Но виждам признаци, които говорят недвусмислено за обратното.

- Едва ли и тогава би било толкова чудесно. Не винаги съм бил стар, но това не променя особено нещата.

- Кой знае?

- Що се отнася да признаците, те са достатъчно видими, дори и на тъмно – продължих аз – вторично окосмяване, вторично оглушаване, вторично оглупяване, множество гърбици от физическо и духовно естество. Има един предел, когато е трудно да се прикрият гърбиците.

- Трябва да има и още нещо.

- Има, разбира се – потвърдих аз. – Някога познавах една жена, която имаше твоето лице, твоето име и дори твоя глас. В първия момент дори си помислих, че ти си тя, явно защото ми се е приискало да е така. Но очевидно не е.

- Няма начин да е. А освен това никак не приличам на майка си. Тя е мургава, а аз, както виждаш…

- Виждам и чувам каквото е необходимо. Но явно съм объркал посоките. На колко години си?

- Двадесет и седем.

- Двадесет и седем?

Веднага направих една груба справка и ситуацията стана още по-объркана. Защото тя – онази – си отиде преди около двадесет и осем години – един факт навяващ особени размисли и особени съмнения. И досега не мога да си обясня защо си отиде. Просто един ден обясни с неочаквана деловитост, че интересът и към мен е спаднал, извини се и си тръгна. Разбира се, наложи се да я извиня. Нямах друг избор. Дори не проявих интерес какви са причините, но то не беше вече толкова належащо след като нищо няма да се промени. После чух, че заминала някъде, че нещо се случило, но нямах представа какво. „Не ме търси повече” и аз престанах да я търся. В болката определено намирах и своеобразно облекчение. Не знаех дори дали е жива. Двадесет и осем години неведение; оказа се, че това ме устройва.

Нещо ме присви отляво. Момичето внимателно ме наблюдаваше и в очите и трепна загриженост.

- Какво ти е?

- Всичко е наред.

Всъщност, нищо не беше наред. Губеха се много детайли и аз се опитвах да ги събера, но не успя