Записки на един принц

– Ваше Величество! – подвикна един ден под прозорците ми дебелакът – главен готвач. – Докараха съвсем прясна бамя, най-ранната в царството! Нали много обичате, мисля да я приготвя с глиган, какво ще кажете?

– Не! Не с глиган! Обичам бамята с придворен поет! Само че него го напълнете с кестени! Конски кестен, неолющен... действайте!

– С удоволствие, ама малко е неудобно, тоя е написал поема от шейсет страници за жена ми!

Горе-долу така вървеше животът ми в двореца – неотменно така – и това е то цялата истина за съвместното ни битие със Снежанка, което някои с умиление обичат да изопачават. „И заживели принцът и Снежанка щастливо дълги години, до дълбока старост.“ Та даже прибавят: „...и им се народили много деца.“

Слава богу, поне това не стана.

Финалът бе далеч по-резонен. Снежанка просто се подпали по пътешествия из чужди страни, а след един от поредните воаяжи не се върна никаква.

В двореца достигна слух, че свързала живота си с някакъв арабски шейх (според едни), или с прочут гросмайстор по шах (според други). Ха-ха! Ето нещо, което ме прави истински щастлив!

Най-сетне кошмарите ми приключиха.

Автоматически отпратих джуджетата обратно в планината, ограничих им един тесен жизнен периметър, естествено в най-непристъпните пущинаци - всичко това с нарочен указ. Заживях сам – най-сетне сам – и се отдадох на своите пренебрегнати литературни занимания и на изобретателство. Бях щастлив, нека го кажа още веднъж! Бях щастлив...

Докато на един бал в двореца ми се появи девойка, някаква си Пепеляшка. Барем три пъти си забравяше обувката, все лявата, при това по такъв наивен начин, че цялата тази плитка режисура в края на краищата стана съвсем прозрачна. На четвъртия път я задържах.

Харесах я, мисля, че дори я обикнах. Хубава беше Пепеляшка, забавна и глупава – а какво повече можеше да се иска от една съпруга? Да, сигурно съм я обикнал, защото `и посветих най-хубавите си епиграми, а също тъй и най-сполучливите си изобретения: холов ветропоказател, будилник с вътрешно горене, алуминиев анцуг с променяща се геометрия на яката, много удобен за състезания по време на градушка. И още някои.

Момичето се отнесе със затрогващ интерес към заниманията ми, дори попита не бих ли могъл да изобретя някаква чаша, от която ще можем да пием едновременно, като израз на взаимната ни любов. Още не зная защо поръката малко ме затрудни. Сватбеното ни празненство бе предавано изцяло по 72-часова програма. Впоследствие узнах от населението, че най-вълнуваща била първата ни брачна нощ, само дето не разбрали думите на булката ми „не се притеснявай – маломерен, но пъргав“. Иначе, окапали от смях пред телевизорите. А аз съвсем не бях давал разрешение за скрити камери