* * *

4.58   (43 votes)

Моят източен мъж има градина с метафори.

Всеки петък откъсва по няколко

и ми дава да ям от ръцете му.

„Кожата ти е мека като топла пепел,

казва той,

зърната на гърдите са черници,

а устните ти – хляб и вино,

ти си небето и земята ми,

и ябълката в ръката на Адам,

и всичко…”

 

Понякога го подозирам в телепатия.

Виждал е реката на мечтите ми,

пипал е ръба на отчаянието ми,

чува мислите, преди да ги помисля...

Подозирам го и във вълшебничество –

склони сърцето ми само да му отключи,

засипва ме с любов, а в него има още толкова...

И в разточителство го подозирам –

излива три сезона дъжда си над пустинята ми,

но вчера – чудо! – желания зелени са поникнали.

Подозирам, че е на 1033 години –

знае миналото ми и бъдещето ми,

и отговора на моите съмнения,

и всички отговори...

И когато се съмнявам, казва:

„Кой луд ще хвърли скъпоценен камък,

намерен край брега на времето?”

И казва още: „Обичам те!”

 

Тогава минало и бъдеще изгубват смисъла си,

защото

моят източен мъж е по-мъдър от мен.

Посреща слънцето по-рано

в едно далечно кралство, в десетата земя,

и – забравих да ви кажа –

отглежда и седем декара звезди.

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2020