Alexandrina Dimova

Short Story

Пет минути

4.92(331 votes)

Short Story

Глухарчета

4.87(47 votes)

More

Глупост

4.92   (145 votes)

Горещият летен въздух е тежък и влажен. Изведнъж от небето започват да се сипят едри капки, които оставят петна по нагретия бетон. Лятната буря се развихря за секунди и аз бързам да се скрия до стената на една стара сграда, чийто покрив ме предпазва от пороя. Погледът ми се плъзва по изпокъсаните плакати и се спира на две познати очи, които карат спомена да оживее.

 

Когато стигнах до зелената олющена врата на баба, измъкнах ключа от джоба си и започнах да се боря с ръждясалия катинар. Винаги заяждаше. Можех да извикам чичо Иван да ми отвори, но ме беше страх, че ще пита защо съм дошла. А не знаех какво да му кажа.

От известно време си мислех колко хубаво ми беше на село, особено през лятото. И реших да дойда. Знаех, че нямаше да е хубаво както преди, защото аз не бях вече дете, а баба не беше жива, но къщата още се държеше, пък и спомените си стояха. Може би все пак щях да вдишам малко прашно щастие.

Катинарът щракна и вратата се отвори. Дворчето беше обрасло с трева, но тук-там се мяркаха нарциси и зюмбюли. Усмихнах им се и тръгнах към къщата. Нейната бяла врата ме прие по-ентусиазирано от външната. Влязох и вдишах дълбоко. После кихнах. Имаше прах, но щастието беше поизветряло...

Когато нощта надникна през прозореца, още се ровех из чекмеджета и кутии за някое скътано парченце щастие. И след като прегледах всички снимки без да го намеря, реших да изляза да погледам звездите. Вечерта беше топла, небето – ясно, тъмнината – плътна. Нямаше я блудкавата градска светлина. Нямаше го и шумът. Щурците припяваха, а ароматът на зюмбюлите щедро се лееше из въздуха.

Сетих се за една друга такава звездна нощ. Май единствената, която прекарахме двамата с Анри. Да си призная, тайничко се надявах да се видим днес. Чудех се дали се е променил. Сигурно се е променил, щом е заминал...

Онази звездна вечер обаче беше лятна. Не миришеше на зюмбюли. Земята под краката ни лъхаше на слънце. Съседското момче се извисяваше над мен с една глава и не ми беше казало и думичка преди това, но тази вечер дойде да ритаме топка по празната улица, а когато се изморихме, седнахме на старата дървена пейка пред неговата къща и говорихме до полунощ. Не помня за какво. Пред очите ми ясно изникват трапчинките и усмивката му, но не мога да се сетя какво сме обсъждали толкова. Обаче дълго след това не можех да забравя, че ми каза „Лека нощ, красавице” преди да си тръгна. После лятото свърши и спряхме да се виждаме, защото аз много учех, а той не ме поздравяваше.

Онази звездна детска нощ не се повтори. Следващото лято го гледах през прозореца как рита топка с момчета на неговата възраст, но той не погледна към мен. После и аз спрях да го гледам, отправих поглед към София. Щях да се преместя там след като завърша гимназия.

Последно видях Анри преди шест години, когато ми връчиха дипломата за средно образование. Мислех, че е дошъл да гледа, за да убие време. Когато после се

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2020