Отказът

Първото ми предложение за бракуване беше безцеремонно отхвърлено. Странното е, че полученият отказ е предшестван от опита на баща ми да си доведе булка.

Както пасял свинете в мерата на македонското село Валгаци, Ениджевардарско, татко кандърдисал една мома да му пристане. Бил около осемнайсетгодишен, а момата надхвърляла двадесетте.

Татко имал брат Гоно – „заостанал ерген“, вече надхвърлил двадесетте. Бил срамежлив, малко болнав, но много работлив. От работа, както казваха, глава не можел да вдигне. Къде ти ще се занимава с либене. Пък и женитбата е работа на родителите, не на децата. Нашите вече се оглеждали за бъдещата жена на Гоно, която трябвало да бъде поне две-три години по-голяма.

Но да се върнем към татковата изгора. Завел я той вкъщи, семейството се канело да вечеря.

– Шо ба, Пено? – попитал баща му.

– Ми, таче, невеста си водам.

Огледал дедо Кольо снахата, огледали я всички, макар че я познавали – била от съседното село.

Без всякаква консултация старият отсякъл:

– Ва (тази) ке а дайме на Гоно, ти ке найдиш друга!

Речено-сторено. Стрина Мария я дали на Гоно, а по-късно татко найдел друга, от другото съседно село.

Добила стрина Мария едно дета (момче). Стрико Гоно починал след като дошли в България. Стрина се преженила и добила едно момиче Катерина.

Живеехме в една махала, заедно израснахме. Момичето беше много общително, но за учене, за работа и любов хич не я търси! „Не е токму на умот“, казваха за такива старите люде. Сиреч, умствено недоразвито.

Бях вече завършил студент. Минавах покрай покрай стринини, та рекох да ги повидя. Двете бяха седнали на кареклите пред къщата. (Карекла е трикрако столче, самоправско.)

Поздравих. Как сте, шо сте, шо чините…

Разговорката потегли.

– Стрино – рекох, – така, ка гледам, Катерина вече е за женейне?

– Ими, израсте! – съгласи се майката.

– Ами да ми я дайш на менека?

Стрина беше страхотно изненадана.

– Види, мори – обърна се тя към Катерина, – шо веля Лазар: та сака за жена!

– Не го сакам! – без да се замисля отсече Катерина.

– Зашо, мори, не го сакаш? Види шо лично дета ъй?! (Нали виждаш колко хубаво момче е.)

– Не го сакам, – повтори Катерина, – ногуй пеян!

– Шо ка й пеян?

– Не го сакам! – отново отсече Катерина и извърна глава.

– И-и-и, будала!

Чумоса я стрина, но нищо повече не можеше да се направи.

Когато разказвам тази история, хората се смеят.

Катерина всъщност ми направи комплимент като каза, че съм много „пеян“. Беше изключено да знае колко съм пеян. Тя си остана неграмотна. А „пеян” не означава пиян, а учен. В Македония единствената книга, позната на селяните, е требникът, по който попът пее. Оттам четенето е пеене, равно на грамотност, ученост.

Какво да се прави – времена и нрави!