Заточение

Стиснал ме е трън,

не ми дава да забравя

ризата на мъртвите

в тялото на думите.

Дърветата на пътя,

призраци, които няма да се върнат

да ядат през нощта

клонче от къпина.

Смъртта става градина,

аз те мислех за горска поляна,

ето те сред сплетените клонки

на голямата тъга на смъртта,

нашата скорошна майка.

Птиците на лъжите

сред мъртвите

на гладната земя.

Както трепти думата, така трепти звукът,

и както птиците в чужда страна

си отиват от пътя, заминават си с мъртвите.