Дъждът

започна с топли, звънки капки -

търкаляше в косите ми мъниста...

Повярвах му, а той на жадни хапки

погълна мен, града и шепа листи!

С горчиви струи бавно ме омеси,

въргаля ме сред кал и перушина...

Извиках!... Зад дъждовната завеса

едно врабче надзърна и отмина.

Свистяха с ярост мокрите камшици,

сдробиха ме на вопли, страх и пяна...

Душата ми прегракна - няма птица!

По тялото ми белег не остана.

Сега ме няма. Пак съм тъмнокоса,

ала не пея, нито плача скришом.

Въздъхна ли, не ми пречи с въпроси -

душата ми си спомня как се диша.