„Мисия Лондон“: Мини наръчник по дипломатическа практика

дно със своя министър-председател начело на делегацията, доказва обясненото по-горе. Обаче, „Днес беше голям ден.“ (Попов, 2009, с.125) Разбира се: „Церемонията по връчването а акредитивните писма. (…) Сега Варадин въплъщаваше, тъй да се каже, националната идея.“ (пак там) Дипломатическите правила и практика казват, че е разрешено определен брой дипломати да придружават посланика на церемонията. За тях това представлява високо церемониално и важно надникване по високите етажи на дипломатическия живот. Но също и много ценна възможност да създадат контакти във високите кабинети. Контактите осигуряват дипломацията. Въпреки всичко Н.Пр. Димитров не разрешил на никого да го придружи: „Вече нямаше съмнение, че са отрязани най-хладнокръвно от церемонията като ненужен и срамен апендикс.“ (Попов, 2009, с.128) Откритата каляска отведе началника им в Бъкингамския дворец. Когато се завърна след два часа, военното аташе, който бил дълбоко разочарован и засрамен, че дори не му било разрешено да придружи Н.Пр. на церемонията, забеляза разликата: „Зървайки посланика, Станойчо веднага си каза: тоя човек е вече друг човек!“ (Попов, 2009, с.129) Прриемът, който последвал за отпразнуване на височайшето събитие, бил пълен с разговори и с разнородни гости: „В голямата зала (на посолството – М.Я.) имаше двайсетина души, които си бъбреха небрежно с чаши в ръка – чиновници от Форин офис, дипломати от бившите братски страни, представители на българската общност, както и няколко странни птици, долетели незнайно защо и как.“ (Попов, 2009, с.130) Такъв прием се нарича “Vin d’honour” („Чаша вино“) и е обичайно събитие, организирано непосредствено след представянето за по-малка, внимателно подбрана група поканени (Veljić, 2008, с.141).

Дипломатите и посланиците в частност трябва да използват всяка възможност да задълбочават приятелските отношения между двете съответни държави. Затова те трябва да са активни, те трябва да посещават събития. Там е мястото, където се помещава блясъкът и където посланиците изпъкват. Целият външен свят е изпълнен със завист поради това. Скоро след пристигането си Димитров трябва да присъства на своето първо дипломатическо събитие: „Ще ходите ли на банкета довечера?“ попита секретарката (Попов, 2009, с.51). Въпросът беше рутинен, формален – как нямаше да отиде? Но тя имаше нужда от точния отговор, за да може да отговори на поканата. По правило на поканата трябваше да се отговори най-често с потвърждение или извинение (R.S.V.P.) (фр. Моля, отговорете) или само в случай на неприемане (Regrets Only) (Само в случай на отказ).

И в допълнение идва също лично чувство на важност и гордост: „…. кипеше от нетърпение да направи едно пробно кръгче във висшето общество.“ (пак там) Твърде естествено, логично и човешко, нали. Впечатлението се засилваше и очакването се потвърди, когато забеляза името си: „…Ambassador, Bulgaria“ – това го накара да изпита приятен гъдел.“ (Попов, 2009, с.53) Но скоро тези чувства започнаха да изчезват: „Поканата беше з