„Мисия Лондон“: Мини наръчник по дипломатическа практика

агадъчно лаконична.“ (Попов, 2009, с.52) и почти нищо не му говореше. Заглавието на лекцията казваше даже по-малко: „Новите предизвикателства пред устойчивото развитие на Европа.“ (пак там) Дипломатически жаргон? Липса на съдържание? Чиста рутина? Той също беше нов и не познаваше никого: „На цялата дълга маса нямаше нито едно познато лице – нито един познат глас не звънна в ухото му. Беше напълно сам.“ (Попов, 2009, с.54) Затова нищо чудно, че в ума му скоро се появи следният въпрос: „Какво търся тук, по дяволите?“ (пак там) Но с инстинкта на обигран човек той доста бързо се приспособи към ситуацията: „Въпреки безпомощното състояние на ума си той се постара да запази израз на проникновен слушател чак до края на лекцията, като се включи ентусиазирано в хора на последвалите аплаузи.“ (Попов, 2009, с.56) Все пак, как да осъществи контакт? Понякога нещата се нареждат от само себе си: „… когато до него се тръшна едър джентълмен. (…) „Мистър Варадин Димитров!? Nice to meet you! Дийн Карвър, M.P.“ Той протегна ръка.“ (Попов, 2009, с.54) Към края на деня, с наближаването на вечерта, Н.Пр. е вече навлязъл в професионалната рутина: „Мозъкът на Варадин трескаво се бореше с постъпващата инфромация и се мъчеше да я форматира във вид, подходящ за доклад.“ (Попов, 2009, с.58) Докладването е важна част от работата на дипломата: дипломатите наблюдават и докладват, ако опростим функциите на дипломатическата мисия (Feltham, 1994, с.3).

И така той се озова насред дипломатическата въртележка: „Беше едва пладне. Предстоеше му обяд във Френското посолство, който се очертаваше да бъде твърде формален и студен поради всеизвестната неприязън на французите към всеки, който не говори езика им. Следобед го очакваше поредица от срещи с чиновници във Форин офис. Вечерта трябваше да бъде на прием в хотел „Клартън“ по повод на нещо, което мозъкът му категорично отказваше да запамети.“ (Попов, 2009, с.88) В същото време толкова за добре известното дипломатическо свободно време и великолепие.

Сред такова редовно жужене, макар и важно, изпъкват някои специални задачи. Да подобри имиджа на страната си в очите на най-висшите служители, както и общественото мнение на приемащата страна, беше неговото най-важно задължение: „Посолството не е активно в изграждането на новия образ на България. Липсват контакти на високо равнище.“ (Попов, 2009, с.32) В духа на времето той влиза в контакт с ПР агенция, чийто директор посещава посолството. Димитров веднага изтъква важността на контактите, в частност не особено формалните: „Възможността за един по-неформален стил на общуване винаги ме е привличала – допълни посланикът. – Понякога тези връзки може да се окажат много по-плодотворни от официалните.“ (Попов, 2009, с.96) Важното за нашия анализ е фактът колко бързо Н.Пр. се приспособява към стила на общуване на своята работа: „Предполагам, че това не е евтино? – Варадин примижа, изплашен от собствената си дързост.“ (Попов, 2009, с.97) Обсъждането продължава добре и има за резултат в