„Мисия Лондон“: Мини наръчник по дипломатическа практика

е го даваше. Виновният служител е добър служител.“ (Попов, 2009, с.36) Към края, обаче, вината премина към другия край на масата: „Прозорците на са чисти – рече той подир малко с тежка въздишка. Лицата на дипломатите се отпуснаха едва доловимо за сметка на техническия състав.“ (пак там) Някой липсваше от срещата: вторият секретар Кишев. Този факт едва не му коства уволнението. Той именно се занимаваше със случая на госпожа Селянова. Варадин, разбира се, не бил информиран за това до съответния момент на срещата, (чиято мрачна атмосфера е вече твърде известна на читателя): „Кой се занимава с това? – студено се осведоми той. Кишев! – гракнаха всички в хор.“ (Попов, 2009, с.33) По правило винаги е по-добре да си там, поне да можеш да се защитиш, ако не по друг начин, тогава само с физическото присъствие. Въпреки че рискуваш да бъдеш извикан в кабинета на посланика, (което се случва в частност с административния и техническия състав): „Готвачът поседя няколко минути пред кабинета, после стана, разходи се напред-назад и застана до прозореца. Беше неспокоен. Нямаше представа защо го вика посланикът, но от опит знаеше, че едва ли е за хубаво.“ (Попов, 2009, с.187)

Е, поне съществуваше един от много малкото въпроси, който обединяваше целия състав на посолството в отношението към Н.Пр.: „Някой друг знае ли с какво се занимава тя? – рязко попита той. – Знаели са, естествено! – автоматично си отговори. – Винаги научавам последен!“ (Попов, 2009, с.223)

Случаят с Кишев също илюстрира отношението с външно министерство обратно вкъщи: „А какво го чакаше у дома? Това никой не можеше да каже. Много вода беше изтекла през тия две години. Правителството се беше сменело; хората, на които преди се беше мазнил и които го подкрепяха, сега бяха изритани от министерството – други, нови и гладни хора бяха дошли на тяхно място и сигурно вече му крояха шапката.“ (Попов, 2009, с.22) Промяната е единствената постоянна страна на тази професия и изисква много енергия и умение от практикуващите я. Това може да илюстрира отношението: нормално може да се оттеглите от нещата обратно вкъщи. Те ви преследват в продължение на четири години и после сте там, откъдето сте започнали: във Външно министерство, започвайки всичко отново. Службата свършва и отново. Също Н.Пр. добре осъзнаваше всичко това: „Трябва да беше някой пъргав и съвестен чиновник, който драпа да се измъкне навън. Този трепет му беше добре познат. Самият той беше драпал като луд да се измъкне от безутешния си кабинет в министерството и знаеше, че каузата си струва борбата и унижението до последната капка. Беше познал и сладката умора от победата, когато мандатчето вече спи в джоба ти, скътано до билета и паспорта. Тогава изведнъж престава да ти пука, отпускаш се и започваш да го местиш – от единия в другия крачол - цели три години.“ (Попов, 2009, с.171) Нищо, което напомняше на дипломата за нещата вкъщи, не беше ценено: „Те седяха неспокойно край дългата гола маса в заседателната зала под картата на Българи