Мечтата ми за Истанбул

Между Рим и Картаген се носи с любов Истанбул. Зия Гьокалп

4.85   (60 votes)
а); мелодии – ориенталски, етно и джаз в един невъобразим фюжън; човешка реч, прозвъняване на трамвай, който упорито си проправя път през пешеходците. Един Аллах знае как успява да го стори. За пръв път виждам трамвай да се бори за място и път, а не хората да се пазят от него. Буквално слаломира в множеството, а все пак се движи по релси. „Голям калабалък”, би възкликнала баба ми Евдокия, ако беше тук. „Що си кахърна (тъжна), къзъм (дъще)? – често ме питаше тя. За да заключи: „Еех, от генчлик (младост) е туй, генчли-и-ик...” Не, не съм кахърна, радостна съм. Пък генчликът нещо взе да отминава? Парадокс, навярно е това, но нищо! Този език не ми е майчин, нито бащин, но така добре се справяме заедно, с едни хиляда думи в главата си се раждаме по нашите географски ширини. И сега, след толкова години, потопена в сериали, книги, жива човешка полиезична какафония от звуци... речи, сюжети, диалози – в главата ми просветват бабините думи, благата усмивка, готова да прости всичко, ама съвсем всичко, гълъбово-синьосивите й очи, кръглите славянски бузки, светла кожа и чуплива коса, съчетани с арийския й тънък нос и елегантен профил. Тя оживява постоянно във въображението ми – ту в мимиките на красивите актриси от филмите, с които ни залива турската филмова индустрия, ту в гласа на епическия разказвач зад кадър, ту в думите на литературните героини на любимите ми турски автори. Сигурно това е безсмъртието, не знам? Но, като се огледам, виждам, че явно генчликът е запазената марка на света, в който съм попаднала – вълни от млади хора ме заливат по улиците... Турция е млада.

Трамваят представлява живописна яркочервена мотриса в дървен обков и декоративни врати от изящна желязна дантела. Преминава на сантиметри от нас, поскърцвайки и очакваме във всеки момент от прозореца да надникне самата Агата Кристи с пенсне на носа, увита в бял загадъчен шарф около широкополата шапка. Вместо нея съзираме прелестно женско лице с артистична бенка, скрито зад тъмни очила. Още една Фюсун. Навсякъде Фюсун. И литературни призраци.

Три пъти минаваме нагоре-надолу по булеварда все покрай една и съща красива, достолепна, потъмняла от времето сграда в стил бел епок. От нея натрапчиво лъха на кино и звезди. Това е добрата стара филмова студия Йешилчам от началото на миналия век. Днес от нея е останало кафене с балконче, входове на кина, които направо плачат за реставрация, и афиши, афиши, афиши… Истинска история- палимпсест на турското кино, на златния бел епок от турските 70-те. Днес обаче, на нейния фон, в небесата стърчи кран. 2010-та е, навсякъде се строи, и с ужас установяваме, че до нея възнамерява да се залепи поредният нагъл МОЛ. Е, не, не точно тук, в Бейоглу, моля ви, не!

Фотообективите ни щракат като луди, вперени в човешкото множество и към витрини на сладкарници, отрупани със сладкиши, над които дълго гадаем каква, за бога е тази прелест? А нашата преводачка Ели (същинска двойничка на Берен Саат) изброява всевъзможните им заглавия – кадаиф, кюнеф

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2023