Мечтата ми за Истанбул

хната сладкарница. Влизаме в блажената сянка на тясно помещение, интериор от 40-те години на века, дървени полирани мебели, стилни витринки със сладкиши, а от стената ни гледа Мустафа Кемал Ататюрк, докаран с високия си астраганен калпак. Онзи, същия калпак, когото той, Бащата, заменя публично с феса, обърнат към хилядната тълпа, и демонстрира с красноречивия си жест думите: „Това и вие го можете, направете го! Бъдете европейци!” Навсякъде откриваме Ататюрк: по булеварди, подлези, градини и паркове, ресторанти, магазини, сладкарници. Монументи, бюстове, стени, билбордове, плакати. Заел горда, решителна поза, той гледа към Босфора. Към бъдещето. Прилича на дядо ми Радослав: той имаше същия къдрав светлокафяв калпак, същите светли очи, същата горда осанка, тънки, решителни устни, мустачки а ла Кларк Гейбъл, високо чело. Отнесени от вихъра. Отнесе ни вихърът. Как да не се чувствам у дома си, като тук, в сладкарницата, „дядо ми” Ататюрк буквално наднича в чинията с профитерола, който се стопява с две-три загребвания на лъжицата. Малка порция, подобна на причастие. Много ли е сладко? Не, достатъчно е, но и никога не е прекалено. Тук човек губи инстинкт за самосъхранение и мяра във вкусовете. Правим си снимки с изключително сериозния управител, който прецизно тегли маркови плочки шоколад „Инджи” на аптекарска везна. Такова чудо за пръв път виждам. А пък доста магазини за шоколад съм обиколила. Привиква ни една по една за персонални снимки. Позираме за шоколадови снимки. Дегустираме. Всичко е много делово, нали работим по проект. Яденето на шоколад е сериозно занимание. Затова пък колективно.

От отсрещната витрина на скъп бутик се отразява рекламен постер на Къванч Татлътуг. Гледа унесено и разтапящо към „Инджи”. И моментално се вкарваме от романа в сериала „Перла” („Гюмюш”). И въобще, в сладката дрога на сладкарници и сериали, на постигнати блаженства, които толкова много му подхождат на това място. След малко ми се стори, дори че виждам и истинския Къванч, но…трамваят ни разделя. Завинаги. Човек мистично се появява и изчезва в тази милионна пъстрота и шумотевица. Дали пък не е ефектът на жегата... и това да е някаква ориенталска- августовска фата моргана? Литературни и телевизионни призраци бродят из лятната мараня.

Решаваме да слезем надолу към Генуезката кула. Но преди това трябва да наобиколим Чукурджума – право към къщата на Фюсун. Нали сме литературни поклонници? Слизаме по една изключително стръмна улица (какъв слалом е по тези излъскани жълти павета през зимата) надолу, в посока към Златния рог. Чукурджума е нещо като квартал в квартала, а в съседство се намира и Джихангир, където е един от работните кабинети на Орхан Памук. Дали пък няма да го срещнем някъде? От сутрешните вестници научихме, че се е завърнал от Америка и в момента си е в Истанбул. Приличаме малко на тийнейджърки, които преследват любима рокзвезда. Стигаме до огромна червена къща, ръководейки се от компаса на описанията в романа, на ъгъла на улица „Далгъч Чък