Plamen Cheteliazov

Short Story

Из тепетата на Пловдив

5.00(1 votes)

Essay

Цензура

5.00(1 votes)

Essay

Синтетично безвремие

5.00(1 votes)

Short Story

Свети Валентин

4.96(476 votes)

Essay

Кръговрат

4.22(32 votes)

More

Самоопределение

4.85   (92 votes)

Най-първите детски спомени, са изтъкани само от сенки. Някои обаче са огнени. Дълго пазех по-ясните в чекмеджетата на своите сънища. И когато заспивах, те ме връщаха в Ивайловград. Нашите заживели в родното място на майка ми, когато съм бил на 3 години. Не са го искали, но годината е била 1985 - безумието на зрелия социализъм тогава консумирал съдбите на хората, точно както безскрупулността на алчните мутри го прави днес. Ивайловград е малко южно градче оттатък Родопите. Там дъхът на Средиземно море роши чорлавите склонове на Орфеевата планина, а лятото си шепне със зимата. Освен това Ивайловград е магическо място. Всъщност за мен е магическо, а за много други прокълнато. Там има само старци и деца. Младите хора, които попаднат в градчето, моментално грохват от старост или се вдетиняват неусетно. Добрите остаряват, защото вкусват от началото на човешкия кръговрат, отпиват от емоциите на изгубената невинност и повяхват в утопията, както спаружените белополенски черници в края на лятото. Лошите хора, обратно, се подмладяват. Имунизирани от емоциите, те започват да вършат пакости, защото няма какво друго да правят. Пият, изневеряват си и се карат. Това е причината, поради която в Ивайловград всички са или много-много стари, или много-много млади. Бабите гледат лимони по стълбищата на следвоенните тухлени кооперации - блокчета с дъх на винени бъчви, окончаващи с асфалтови покриви. В това време дядовците са се събрали по ленивите пейки, изпружили са вдървени тела под сянката на наровете, почиват заедно с полегналите бастуни и замислено отпиват от домашната гроздова ракия. А децата... Но не вдетинените пораснали, а истинските малчугани. За тях там е рай, страната на чудесата. В Ивайловград червеите на времето са прояли огромни дупки в пространството, истински проходи между измеренията. А вълшебните ивайловградски котета смело превеждат дечурлигата през тунелите. От място на място, от време на време. Свежите гласчета на дребосъците къдрят листата на градските смокини, а после, едва минута по-късно, потъват в лепкавото ухание на смолата по баирите. Лъчистият им смях се къпе във водите на Арда, а после лети с вятъра, който живее из степите край руините на Армира. А от онези лозя се вижда гръцко - там, където белите къщурки са накацали сред изгорените стърнища. Как ли изглеждат нашите кирпичени къщурки на гърците? А дали изобщо поглеждат насам? Хващам бас, че вечер при тях също ръси от звездния пърхот. Знаете ли - когато през нощта дневната светлина тихичко дреме, нейните сънища се прожектират в небето над Ивайловград.

 

Такова е градчето в моите спомени, в моя свят. Предполагам, че за реалността е съвсем друго - чезнещо населено място в откъснат регион на бедна държава, ограничено село, където не се случва нищо освен първичните комплекси на местните жители, които затова пък се случват вечно. Но аз не вярвам на реалността. Тя беше първата, която ме обиди. Вече живеехме в родния Пловдив, а магията на Ивайловград се намираше през няко

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2020