Синтетично безвремие

Стоя до прозореца, наметнат съм с уютната топлина на дома, гледам зимата навън. Пловдив е южен град – сняг тук вали рядко, а и нежните бели кристалчета са жестоко репресирани от човешката цензура “глобално затопляне”. Зимата под тепетата не е олицетворение на приказната ледена белота, с която Богдан Русев обгръща Белегаст в приказките си. Повече прилича на мърлявия заскрежен брезент, с който комшията увива своята лада през зимните месеци. Въпреки това е студено. От телевизора изтича сутрешният блок на една от националните медии. Някакъв дебел чичко, облечен в износено сиво и грозно кафяво, яростно обяснява вредата от наркотиците. Огромните желирани бузи се разтрисат от тътнеща никотинова кашлица, а торбичките под очите му приличат на мазоли, пълни с алкохол. Чичкото е психолог и явно е много начетен. Той се пени ерудирано, разобличавайки марихуаната, която докарва шизофрения, кокаинът, който причинява инсулт и амфетаминът, който обрича жертвата си на сърдечен удар. Поставя различните видове наркотици под знаменателя на психозата и посочва с обвинителен пръст незадоволителния стандарт на живот в България, който атакува семейната клетка, руши идеалите и отприщва различните форми на зависимост. Чичкото защитава тезата си блестящо и с чувство на удовлетвореност се отправя към най-близкото кръчме за сутрешната ракия докато жълтеникавите пръсти трескаво мачкат пакета цигари в джоба на сакото. Трябва да му се признае – психологът безспорно е прав. И какво от това? Късно вечер, докато тежкото червено вино изплаква стреса от ежедневието, а запаленият фас дарява илюзорно чувство за уют, е твърде лесно и някак естествено да бъдат отричани онези - другите, зомбитата, потънали в бялото безвремие на канавките и порутените руини. Повечето хора се уповават на легалната дрога, но припознават враг във всеки underground наркоман и нямат търпение на следващия протест за премахване на акциза върху домашната ракия да вдигнат и няколко лозунга против зависимите и циганите. Ей така - просто да се разбере, че имат активна гражданска позиция. “Постройте комуна!” – казват те. “Съградете я на някой отдалечен дунавски остров и ги затваряйте там! Така обществото помага, така ще излекуваме тази зараза, но първо нека да пуснем ток по оградата за по-сигурно!”. Зависимостта от наркотиците не е болест, не е вирус и не дебне само отрепките. Наркоманията е ОСЪЗНАТ СИНДРОМ НА ЕМОЦИОНАЛНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ. Наркоманът не ловува психологическа еуфория, не преследва прилив на витална енергия, не търси химическа лумпинизация, за да твори престъпления. Той просто иска да изпълзи в страни от безличното общество на нормалните, търси скривалище от лицемерния маскарад на злободневното. Възпламенява чувствата в собственото си аз посредством грозни синтетични субстанции и емоции предназначени за цял живот бясно изгарят за няколко кратки години. Зависимостта от наркотиците не е икономически проблем! Тя се предопределя от ужасяващата емоционална рецесия, затлачила повсеместно човешките общества.