Най-абсурдната игра на ума за победа

Напредвам без да знам като опипвам пътя,

забравям, че мисля, че дишам,

пропускам началото и причината за дилемата.

Дори когато приемам съдбата въздържано,

възникват пречки, чести търкания

с прости неща, с такава лекота.

Боря се да изтръгна глас,

за да засадя жасмин в паметта;

не съм против скромността,

не умирам от провали.

Желанието ми не познава покой.

Късно е за предупреждение, че подвигът

заговорничи, събужда, изтощава,

опитва се да затъмни светлината, която блести

в горещината на истинска храна,

в шепота на дете,

пред жената, която обичам.

В къщата мечтаеш с радостен хор,

с яркостта на светлината, която тя излъчва,

с децата, които се упражняват във фокуси.

На улицата жестокостта никога не пее,

тя гуляе в прикритие, предателства,

и завъртва света.

Няма числителни бройни в космоса,

затова връщането не е поражение.

Оставям щита, свалям доспехите,

пия жаден и разтърсвам нощния гръм.

„Наоколо“

Птиците

в следобеда,

лилиите

и тишината,

червеникавият фон

на Безкрайността,

всички живеят

в това малко сърце.