Обаче

Ако разбиеш сърцето ми

и изтриеш усмивката

зад дълбоките тъмни очи,

не ще спре молитвата за теб …

Всички земни цветове на дъгата

не ще отнеме от лицето тъгата …

Слънцето в косите не ще помръкне

като тъмна тощ,

дори и нощта да остане неуморна,

дълга, толкова дълга … без сънища …

Не, не ще обещавам толкова силно.

Такова нещо не съществува,

когато чакаш толкова дълго …

Напразна, глупава тишина е,

да изстреляш дума …

Никога не ще се обадя.

Дума с дума, око с око,

никога не ще се срещнат …

И параклисът на сълзите

ще стане камък …

Всичко ще бъде отнесено от ветровете,

само острият камък на брега, самотните дъбове

още гордо ще се полюляват …

А мисълта все още

ще бъде завладяна от утре …

Макар че утре не ще съществува.

Винаги ще бъде вчера.

Седем хълма и седем долини,

и утрешна нощ,

ще крият това, което

никога не ще имаш и

винаги ще ти липсва.

Утре ще бъде нов ден,

който знае какво донася утре,

и каква съдба е написана,

не толкова отдавна, описана през март,

като най-ярката звезда.

Запечана с целувката.