Вуцидей и „Бърлогата“

И до днес в паметта ми е свеж споменът за оня ясен октомврийски следобед, когато крачех самотен и мрачен по бялото шосе на югозапад от Самоков. Пусто и прашно, то се разстилаше като безкрайна права лента към началото на клисурата, гдето Бели и Черни Искър се срещат и лягат в едно корито. Странно наистина, но беше точно три години, три седмици и три дни след първия Девети септември. В тая тройственост нямаше нищо знаменателно, нито пък имаше нещо кабалистично, но навярно пак ще се намери някой да каже, че съм опак човек! Впрочем тъкмо затова бях тръгнал към планината. Омръзнало ми бе да слушам от всички, че съм опак човек, а нима можех да споря с всекиго и да доказвам обратното? Там, в дебрите на Рила, щеше да бъде друго. Щях да заживея като отшелник и никой нямаше да се занимава с характера ми.

Накратко, бях подал оставка като професор в университета и сега пухтях по шосето с влогова книжка в единия джоб на сакото и с указ за освобождаването ми от длъжност в другия. Просто не можех да слушам подмятанията на студентите, че съм опак човек. Пишех цели колони от слаби бележки, но след всяка двойка чувствувах как нещо съхне и вехне в душата ми. Лоша, досадна професия за един още млад човек. Затова реших да скъсам с професорството и подадох оставка. Като научиха вестта, студентите пак ме обявиха за опак човек!…

И тъй, вървях към Рила, издигнала величествени куполи и вече излеко посребрени от първия есенен снежец.

Търсих очистителна промяна в живота си и мислех, че ще я намеря в планината. Бях решил да се поселя в планината и да спася последните нежни чувства, останали в душата ми след упоритото и продължително насилие над нея, свързано с писането на слаби бележки. Там, сред уханието на горските цветя, цвърченето на птичките и вечната зеленина на смърчовете, щях да заживея поновому и никой вече нямаше да казва, че съм опак човек. С влоговата книжка щях да издигна малка къщурка в окрайнината на гората, близо до селото, и търпеливо да поведа живот на непреклонен стоик и дори на аскет. Самотата нямаше да ме гнети. Щях да превеждам чуждестранни романи, а след време можеше и сам да напиша нещо.

Потънал в тия мисли, напредвах крачка след крачка по прашното шосе. Докато размишлявах какво въздействие ще произведе вестта за отшелничеството ми и тая неочаквана склонност към аскетизъм, пред погледа ми изплава далечната фигурка на жена. Тя крачеше в същата посока по бялото шосе. Неволно ускорих хода, а жената сякаш ме забеляза и позабави стъпките си. В края на краищата човек не обича да върви сам и това важи с еднаква сила за двата пола. Колкото ускорявах крачките, толкова тя забавяше своите. Разстоянието помежду ни неусетно се скъсяваше и мрачните ми мисли се разсеяха като пролетна мъгла. Тая жена поне не можеше да знае, че съм опак човек. Гледах я и си мислех, че такава кръшна походка може да има само млада и здрава селска девойка.

Белите нозе се