Вуцидей и „Бърлогата“

Из романа "Мацакурци"

4.84   (98 votes)
мятаха ритмично на хвърлей камък от мен и снагата на девойката се олюляваше в такт с походката. Колко е хвърлей камък за чифт здрави мъжки крака! Вече обмислях как да я заговоря след неизбежния поздрав, когато тя неочаквано кривна встрани, приседна в тревата до канавката и отметна бялата забрадка, навярно за да поправи косите си. Сега вече можех да видя лицето й. Неговата свежа и неподправена хубост ме накара да спра на място пред нея. Поздравих я любезно, както студентките ме поздравляваха доскоро в надвечерието на изпитна сесия.

 

— Нодзете ми се побиха от търчане! — рече тя в отговор, показвайки равните си зъби. От умора ли или от скука, но реших да почина за минутка.

 

— От Бели Искър ли си? — запитах я, без да откъсвам очи от усмихнатото й лице. Момата трепна, стрелна ме с поглед и устните й се присвиха в недоволна гримаса.

 

— Мацакурка съм — отвърна тя след миг на колебание. Мацакурка?

 

Тя мълчеше, доволна от смайването ми. Познавах всички села в долината на Черни Искър и бях минавал неведнъж през тях, на път за Мальовица или друг някой рилски връх, но не бях срещал планинци с такова прозвище.

 

— Е, па нали съм от Мацакурово! — подзе тя след малко, за да разсее недоразумението ми. — Тъй викат старите хора на селото ни.

 

— А тебе как те викат? — окопитих се най-сетне и аз. Чувствувах как ме преценява с поглед, докато чаках отговора.

 

— Едни ми думат Пуна, други ми казват Шуна — и тя пак се засмя. — Тъй, за по-кратко, оти името ми е Спасуна…

 

— И тъй, Пуна-Шуна — подзех вече по-смело, — казвай къде е това село!

 

— Та ти го знаеш и я те познавам! — зачурулика тя. — Нали Донче Вола ти продаде нивата си край църквето, до гората? Я съм през две къщи от них…

 

Наистина, наскоро бях купил една нива от един Андон в самата окрайнина на гората, на около три километра от селото, но не знаех, че някога поселището се е наричало Мацакурово. Там щях да издигна къщичката на моето отшелничество и да преобразя характера си. Сега неволно потънах в размисъл, загледан неопределено в ръцете на Пуна-Шуна, която бършеше полепналия по краката й прах. Как ли щях да живея в съседство с тия странни мацакурци, свикнали да поглеждат с присвити очи всеки непознат турист, който минава през селото им? Пък и защо ли бяха, заменили старото звучно име на селището с новото?

 

— Иде камион! — сепна ме девойката. — Гледай да го спреш!

 

Тя скочи на крака и се изправи до мен, стягайки набързо забрадката си.

 

— Може да ни вземе, ако е харен чиляк — продължи тя, като викаше почти в ухото ми, за да заглуши тътена на мотора.

 

Крайчеца на забрадката неволно докосна лицето ми и сякаш го погали. Откъм Самоков летеше камион и вдигаше невъобразим прахуляк. Усетих ръката на Пуна-Шуна върху моя

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2020