Вуцидей и „Бърлогата“

та. Топла и мека, тя ме тласкаше към средата на шосето. Размахах ръце и зачаках неспокойно. Няколко мига по-късно водачът на камиона намали хода и спря пред нас. Той погледна първо мене, после отмести поглед върху девойката и решително отвори вратата на кабината.

 

— Има само едно място! — невъзмутимо отсече той, без да откъсне поглед от гиздавата мома.

 

Тя рипна чевръсто и в миг се намери до него. Моторът забръмча, заглуши възклицанието ми и аз цял потънах в облак от прах. Когато можах наново да отворя очи, камионът приличаше на бръмбар — тъй далече бе запрашил по шосето. Тръгнах нататък с горчилка в устата, защото в кабината имаше място и за двама ни. Възроптах против пристрастието на шофьора и неусетно изминах разстоянието до местослива на двата Искъра. „Ето опак човек!“ — казах на себе си, мислейки за него. Бях застанал върху моста.

 

От пенливите води на двете рилски посестрими лъхаше прохлада, приятна и ободрителна в тоя час. Гледката скоро измести Пуна-Шуна от мислите ми. Облегнах се на перилата и погледът ми се рейна далеч отвъд селцето Бели Искър, гдето заснеженото пречупено чело на Налбант се сливаше с плъпналите по небето млечни, почти прозрачни мъгли. Отсам, вляво от реката, отвесните Орлови скали на Соколец ръждавееха под косите лъчи на слънцето, а отсрещната половина на Демир капия тънеше в дълбока сянка, дваж по-тъмна поради гъстите смърчови гори. Красотата на гледката ме затрогна.

 

— Назад към природата! — неволно възкликнах и разтърсих глава, после преминах моста и тръгнах срещу течението на Черни Искър.

 

Срещу течението! Тая мисъл ме осени в другия, в преносния смисъл. Не тръгвах ли срещу течението в живота, поемайки пътя на отшелничеството, и не потвърждавах ли с това всеобщото мнение, че съм опак човек! Не, положително не… Природата облагородява и възвисява, а аз исках да се отърва от необходимостта да дебна всяка дума на студентите, да пълня протокола с двойки и да въздишам от мъка. Там, в окрайнината на гората, щях да въздишам от радост и умиление пред красотата на околните върхове… Вървял съм тъй настървено, възвисен от тия мисли, че скоро първото селце остана далече вляво, а когато преминах Леви Искър и наближих другото, реших да кривна през полето и да заобиколя третото поселище. Тъкмо то бе Мацакурово. Ходилата вече ме наболяваха и исках да посъкратя пътя, затова кривнах през полето.

 

Вървях все напред и нагоре сред ниско остригани ливади и прясно разкопани картофени ниви, прескачах синори и трапове, заобикалях бодливи джанки и почервенели от плод шипкови храсти и неотклонно следвах целта. След време забелязах ниски облаци да се стелят по зелените ридове на планината. Натежали от влага, те се спускаха тъй стремително надолу, че скоро закриха и поле, и ридове, и цялата планина. Потънах в това море от млечни пари и щях неизбежно да скоча в някаква река — доволно плитка, за да не удавя, но достат