Вуцидей и „Бърлогата“

Из романа "Мацакурци"

4.84   (98 votes)
ъчно дълбока, за да се наквася до пояс, — ако блъсъкът на водите в крайбрежните камъни не бе спрял овреме бързите ми стъпки. Ограда с бодлива тел минаваше отсам реката и тя ми подсказа, че се намирам край горския разсадник под пустото параклисче и недалече от нивата, която бях купил. Потърсих брод, преминах отвъд и бавно завъзлизах по бърчинката. Тъкмо тогава мъглата изведнъж се разреди и пред погледа ми израсна странна гледка. Горе на височината някакъв грамаден човек стоеше гърбом към мен. Той бе загърнат в дълга кафява перелина с невероятно широки ръкави и шилчеста качулка на главата и тъй, както стоеше, ту бясно размахваше предългите си ръце, ту ги издигаше молитвено нагоре, към раздвижилите се млечни пари, произнасяйки неспирно и с пълно гърло все същото заклинание:

 

— Вуцидей… Де, де, деее… Вуцидей…

 

За миг ми се стори, че с това странно заклинание човекът очевидно призоваваше своя езически бог, когото наричаше Вуцидей, но просто не ми остана време за размисъл. Два овчарски песа бяха подушили присъствието ми и сега се втурнаха с неистов лай към мен, а невидими овце се раздвижиха отвъд бърчинката и хлопатари на овни отекнаха с тревожен звън през мъглата. Човекът престана да вика и рязко се извърна, после се закова на място, сякаш бе самата статуя на безразличието. Вече виждах оголените зъби на кучетата.

 

— Хей, Вуцидей! — изревах с все глас и затворих очи. Бях спрял да дишам в тия кратки мигове, но кучетата още не ме разкъсваха.

 

— Де бре, Янтра, де, Шаро! — чух го да вика и въздъхнах с облекчение.

 

Той тръгна бавно към мене, огромен и страшен. Кучетата се отдръпнаха покорно с пристигането му, но продължаваха да ръмжат през стиснати зъби. Един овен бе тръгнал подир овчаря и ме гледаше неодобрително от няколко разкрача. Пастирът мълчеше и само се взираше в очите ми. Неговите бяха полузакрити от качулката.

 

— Имам една нива тъдява — подзех нерешително — и рекох да я обходя.

 

Дебелите напукани устни се разтвориха в полуусмивка, оголвайки резците.

 

— Белким ти си професторът, дека купи нивата на наш Донче? — рече той в отговор. — А я мислех сите профестори за умни хора!…

 

Забележката беше явно неуместна. Опитах се да изразя това с поглед, но тоя мацакурец не излезе особено чувствителен.

 

— И казуват, че каща си щял да градиш баш тука, до църквето и накрай полето — пак подзе той. — Че има ядове да береш!

 

— Защо? — запитах го с привидно безразличие. — У гората вуци, у селото хайдуци, а ти баш по средата…

 

„Вуци“ очевидно означаваше вълци и вероятно имаше някаква връзка с предишното заклинание на овчаря. Колкото до намека за хайдуците, той сам ме извади от недоумението. Раззина уста като псетата си и продължи:

 

— Тъй думат за нас другоселци: „Двеста кащи, триста хайд

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2020