Шифърът

Тежки капки провокативно боксират шлифера ми, той със същата упоритост не им отвръща. Крачи невъзмутимо. Заедно с мене. Бежово-пасивен.

Сивотата на деня синхронизира на сивите тротоарни плочки. Сива депресивност. Депресия се римува с импресия. Като адмирал с контраадмирал. А може би с антидепресанти. Като Маркс с Енгелс.

Инерционно спирам до малка локвичка с мазно петно по средата. Дъждът е спрял. Няма го. Къде ли е отишъл пък тоя?

Лек ветрец оформя мазното петно в образ. Мона Лиза. Джоконда. Да Винчи. Шифърът на Леонардо. Шлиферът на Леонардо. Щури асоциации.

Чувствам се като милиардер в Лувъра, който са отворили за мен в почивен ден.

И за да не е така, до мен се спира трикрако куче. Осакатил го е някой. И то е в депресия. Дали?

Поглежда ме състрадателно. Дори със съжаление.

Ами да, та аз имам само два крака...