Моят астрален близнак Николай Заяков

4.95   (750 votes)
. Всеки от тримата беше равностоен член на едно забележително приятелство, на едно красиво единение, което постепенно се превръщаше във фактор на пловдивския литературен живот, в мярка, по която се равняваха новите талантливи поети на града.

Терасата на Тримонциум беше мястото, където сядахме по време на обедните почивки заедно с вече именитите пловдивски художници Димитър Киров, Георги Божилов — Слона, Йоан Левиев, Христо Стефанов. Още беше жив Златю Бояджиев. Веднъж той попита Митко Киров: „Какви са тези момчета?“ „Това са поети, бай Златьо“ — отговори му Митко. „Какво правят?“ — попита бай Златю. „Пишат стихове“. „Пишат стихове? Хубаво. А други работи правят ли?“ — уж за пореден път попита бай Златю, но почти едновременно с въпроса си охотно се разсмя на своя добродушен майтап.

Спомням си тези неща, защото изпитвахме възхищение и преклонение пред гения на великия художник, който одухотворяваше дори въздуха на хилядолетния град, когато бастунът му бродеше край витрините на Главната и по паветата на Трихълмието.

Бяхме си купили с Николай еднакви оранжеви сака. Редакционният фотограф Иван Коджабашев ни направи снимка на Централния площад. Пазя тази снимка. На нея са се отпечатали не само чертите на двете момчета, които съдбата бе решила да събере под античните пловдивски небеса, но и тяхното придобито с пословична вярност към поезията самочувствие, и тяхната малко смешна, но искрена и смела самоувереност.

 

* * *

 

Един ден закъсня за работа. Беше нещо необичайно за него. Аз го бях изпреварил. Чаках го зад пишещата машина и се ослушвах за стъпки в коридора. Вратата се отвори и той застана на прага, блед и безмълвен. Обичайна му усмивка дори не просветна. Обзе ме тревожно предчувстние, но се опитах да запазя спокойствие. Изправих се. „Какво става?“ „Заминавам за Врабево“ „Защо?“ „Мама почина.“ В следващия миг се опита да преглътне сълзите си, но те издайнически увиснаха върху миглите му. Прегърнахме се.

Николай понесе много тежко смъртта на майка си. Практически тя беше на възраст далеч от старостта. Беше внезапна, несправедлива, жестока и подла смърт. Мисля, че до края на живота си той не можа да превъзмогне тежкия удар. От една страна не беше човек, който би могъл да прежали любим човек, а от друга страна, за него тя беше нещо повече от майка. Той говореше за нея като за светица. Не бях чувал от него делничен разказ за нея, битова характеристика, спомен за любима манджа или възпитателна мярка. Днес все повече се убеждавам, че за него тя беше човек на небето. И че любовта му към нея е била величава. Не мога да определя по друг начин синовната любов на един толкова талантлив, толкова голям и в много отношения мистериозен поет.

 

* * *

 

Няколко години по-късно съдбата реши да размести ролите ни. През есента на 1975 година се върнах от двегодишна журналистическа преквалификация в Москва. При посрещането жена ми много внимателно, делик

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2020