Моят астрален близнак Николай Заяков

4.95   (750 votes)
атно и на щадящи порции ми съобщи, че баща ми е болен от рак и че болестта е на етап, който прави лечението невъзможно. Имало и разсейки. Баща ми беше на 51 години. Бях шокиран. От Пловдив до Марково мълчахме. Баща ми си беше вкъщи. Току що се беше върнал от работа. Бяха му казали, че трябва да лекува някаква тежка форма на пневмония, че лечението ще продължи дълго, но че може да ходи на работа, защото това дори ще помага на организма да преодолее кризата. Беше повярвал. Или това се мъчеше да ни внуши. Десетилетия по-късно, анализирайки неговата интелигентност, неговото поведение през времето до смъртта, любовта му към майка ми, към мене и към брат ми, аз се убедих, че е знаел много добре какво носи в белите си дробове и че се е преструвал пред нас, за да не ни товари с нещастието, преди да се е срутило върху нас. Тогава се направих на радостен и разсеян, започнах да му разказвам за преживелиците си в Москва, за новите ми приятели и за бъдещата ми работа в полето на книгоиздаването.

На другия ден отпраших за Пловдив, за да търся диагнозата му. Помогна ми сестрата на лекуващия го лекар, която ми каза, че лекарят в момента го няма, но успяла да измъкне диагнозата от някаква папка и в края на коридора уж конспиративно ми подаде белия лист, след което бързо се върна назад. Останах с впечатление, че лекарят не иска да се среща с мене. Може и да греша.

От болницата заминах направо за Брестник при Дима и Николай. Зарадваха ми се. Но само в първите мигове, защото Дима имаше очи като рентген, а Николай — сетива на провидец. Николай ме попита какво е станало. Аз подадох диагнозата на Дима. Тя я прочете внимателно, замълча, после набра смелост и каза: „Една година.“ Стана и бързо излезе от стаята.

Една година по-късно баща ми почина. Николай беше осиротял преди мене. Беше дошъл моят ред. Тогава не можех да предполагам, че да изгубиш приятел също е осиротяване. Не по-малко несправедливо и не по-малко страшно.

 

* * *

 

Не един път ми се е случвало на срещи най-вече с гимназиални аудитории да ме питат какво всъщност е това, което наричаме приятелство. На тази възраст човек наистина се опитва да надникне в тая магия, да я проумее, да я преведе в кредото на своя личностен статус. Едно ранно сънливо есенно утро ми беше подарило анекдотичен случай, който ми помагаше да отговарям на тоя въпрос. И още ми помага, защото е характеристика на истинското приятелство, откъдето и да го погледнеш. Между другото, не помня откога точно, но може би след оня случай с нощните автомобилните премеждия на четвърти километър нашето делнично разговорно обръщение един към друг беше „Братко…“ Мисля, че бяхме нещо повече от братя, но по-хубава и по-точна дума в българския език няма. Дори в буквалното, адекватното обръщение „Приятелю“ има известна дистанция, известен егоцентризъм. Та в деня преди онова ранно сънливо есенно утро ми се обадиха по телефона от Разград, че на другия ден според уговорката ни (бях забравил за тая

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2020