Училището

ранката, Васко импровизирано предложи: „А бе, защо без никой да ни види, преди часа на класния ръководител не напишем на латиница върху черната дъска „ Шаранкова е газоизпусквачка!” Това е по-културно от пръдла, но иронията е по-силна. Няма как да ни хванат! Шаранката ще почервенее от обида като маймунски задник!”

„Добавете от долу на английски и едно „кок” – захихика се на предложението на Васко Дани Вагината – Тя не знае бъкел английски. Ще има в началото да се чуди какво означава тая дума. Ще тича да пита англицистите да й я преведат... Като й кажат, ще се ококори като жаба! ”

Страхотно ми допадна и хареса стихотворението на Атанас Далчев „Любов”. Само от две прочитания цялото се заби в съзнанието ми:

Над старото тържище ален

бе залезът като домат

и все тъй строен все тъй млад,

стоеше бедният хамалин.

 

Засилваше дрезгавина

очите, веждите му вече,

но не дойде и тази вечер

зеленооката жена,

 

която го веднъж повика

с очи, със поглед, без слова

и зарад тежкия товар

му заплати една усмивка.

 

Да би дошла и тази нощ...

да би му станала невеста

до гроба би я носил весел

на гръб в широкия си кош.

 

И всеки гвоздей от обущата му

би грял в нощта като звезда,

когато долу през града

към къщи с нея ще се спуща.

 

Сънуваше ли? Сам в света,

хамалинът стоеше влюбен.

И мракът от лика му груб бе

изтрил и сетната черта.

Странно защо винаги, когато мислено се наслаждавах на красотата на червения залез и всеотдайните и чисти чувства на бедния хамалин, на готовността му „до гроб” да носи в коша си любимата зеленоока жена, по някакъв мой си начин свързвах това стихотворение с чичо Рашо, собственикът на нашето „Зелено”.

Представях си го не на тържището, а изправен на малкото зелено хълмче покрай магистралата, от която се влизаше в града ни... Стои в рехавия здрач самотен и безмълвен чичо Рашо и чака бившата си жена отнякъде да се завърне при него и невръстния им син... Сякаш прикован, като Прометей на любовта, силуетът му си стои там на зеленото хълмче много седмици, месеци, години...

Бяхме подочули, че бившата съпруга на чичо Рашо го изоставила преди години. Оставила и петгодишния им син при него... От тогава, вече толкова много години, той абсолютно сам се грижел за детето...

Синът му вече май беше на нашата възраст, но учеше в другото, съседно на нашето, училище.

Днес, още от сутринта, чичо Рашо изненадващо беше наредил върху всяка от масите в кафенето по кутия шоколадови бонбони, кока кола, сладкиши... На нашите учудени погледи свенливо обясни причината за подредените