ата и въздействието на Тодор-Кожухаровата проза е и в пределно честната гражданска позиция на твореца, нажеженото до бяло перо на умния, интелигентен и доблестен наблюдател и участник в събитията. Въплътил в галерия от ярки образи темата за Балканските войни, с военната си проза Т.К. заема подобаващо място редом с Йордан Йовков, Людмил Стоянов, Константин Петканов, Антон Страшимиров. Удивилият света героизъм на малкия български народ във войните за национално обединение, неистовото стремление и служене на националния идеал са художествено документирани в очерци, репортажи, разкази и есета, написани ясно и достъпно, ярко и запомнящо се в благородната сплав на нетленното слово. Войната има и човешко лице, което виждаме в затрогващо описани случки на благородство и протегната ръка за помощ къв другия от вражия лагер. Нали сме балканци, нали сме съседи. В действителност обикновените хора от различни етноси на Балканите са можели и биха могли да живеят в мир и разбирателство, ако не бяха авантюристичните завоевателски интереси на управляващите политици и пагубният диктат на Великите сили. Така изостаналата по военните пътища сръбкиня ще бъде приютена с детенцето си в коледната вечер, ще бъде обсипана с подаръци и християнска обич, а в турската землянка на чаталджанските позиции заблудилият се домакин на българската военна болница ще бъде разбиращо изслушан и дори почерпен с кафе от стария турски капитан. Ше оценим истинската стойност на героизма, на изпълнения отечествен дълг без поза и показност – така, както мълчаливо и храбро селските синове на Мизия, Тракия и Македония вграждат живота си във възвишената кауза за национално единение. И неволно си спомняме знаменитата картина „На нож!” на Ярослав Вешин – срещу нас устремно изскача от калния окоп българският воин,в навуща и цървули, с окъсан от куршумите шинел, а в ръцете му – пушка с насочен щик. Яростен поглед, екзалтиран вик, нестихващ цяло столетие – напред за невинната българска кръв! Подобен събирателен, монументален образ на нашия войник е изваял словесно и белетристът Т.К.:”Една историческа сянка, която лежи властно и неотразимо над нашата нова история. Велики хора можеха да направят велики дела с най-храбрия и най-непретенциозен войник в света. По-смирен и по-покорен дори от африканските негри, които Франция хранеше през войната с жито, мармелад и шоколади. А неговата българска участ бе тежка! Понеже е българин, всички се надпреварвахме да злоупотребяваме с неговото безкрайно, исполинско търпение. И, понеже е търпелив, той трябваше да яде хляб, направен от черна като кал каша; да ходи бос или обут с дървени налъми по позициите; да носи на гръб платнища с хляб зимно време по замръзналите склонове на Добро поле и Каймак чалан; да се бие без артилерия и да мре безропотно, тъй както безропотно умираха християнските мъченици на арената. Да свалим шапка пред тази историческа сянка, защото пред нея всички сме много малки по ръст и заслуги! И в мъртвата тишина, когато духовете на хиляди герои ще
