Гледал си работатa

Беше хубав пролетен ден. Пловдивски слънчев ден. Измъкнал съм се из панелната бърлога и ето ме на бистрото, пред кино “Балкан,” / днес игрално казино / пия кафе с малко “примес,” кокоря очи и откривам, /за кой ли път!/, как природата натворява, достойни за възхита, съвършенства, които наричаме нежната половина на човечеството и, как, изпод метафорите на облеклата, изхвърчат фантазии и сърцеокрилки, та, макар душата ми да е набъкана със сажди от зимни мъгли и от “доброжелатели”, си викам : Дай Боже здраве и ти Купидоне дух, пък другото е вятър!, и, някак, градусът на настроението ми се повишава, в чашата, намалява, когато, в красивия момент на просветление и блага разтуха, пристигна приятелят ми, Колъо, художникът на киното, овесил нос, физиономията му по-люта от добруджанска зима, сяда на свободния стол и ми показва току-що връчената му заповед за уволнение.

Гледам заповедта, поглеждам и него, и го питам :

- Защо бе човече? На криво ли стъпи? Каква си я набъркал?

Той, сочи плаката, окачен над витрината на киното и, мърмори:

- Ами на! Заради оная картинка, там,отсреща, гледай я!

Взирам се в рисунката и недоумявам! Линиите – идеални. Колоритът – пролетна приказка. Композицията – безупречна. Очите на героинята– горят!

- Хм, че ти – отсъждам – такова чудо, поне от пет месеца насам, не си натворявал! Да не си влюбен?

- Ами, а де! Лош късмет – възмутено продължава той – стоя си аз тук, пия кафе, е, не само, радвам се на рожбата си, следя и публиката как я възприема и...изненада.., шефът, кой го знае от какво, или от кого, ядосан, пристига и, вместо да поздрави и да изрази задволство от творението ми, ме подхваща:

- Ти, вика, защо си заседнал в кафенето, ами не си гледаш работата?”

- Е, как да не я гледам! – казвам му аз, – уж, с малко хумор Очите ми там са устремени!, и показвам картинката, а той, моля ти се, ми нарежда: “След десет минути да си при мен!” Отивам и...виж.., уволнява ме!

- О, темпора, о морес,!* О, неразумние и безсърдечниe началници, до кога ще ни тормозите – възкликвам ядосано аз! Така е, роди ли се човек без късмет, на свестен шеф не може да попадне! Та, затова – му казах – я ела да му цапнем по една “грозданка”,че да ни се разведри душата, защото, шеф, макар и чужд, току-що скапа и моето настроение!

От тогава измина много време, брадите и косите ни побеляха, худoжникът, от години не е сменял палтото си, но продължава да рисува, за шефа чух, че се преквалифицирал и вече е станал бос и партиен лидер!, а на мен се падна скромната чест да разкажа историята.!

О,времена, о, нрави!