Спомен и дистанция в поезията на Петя Дубарова

Abstract: The research emphasizes on the unique sense of temporality and innovative conception of memory in Petya Dubarova's works. We concentrate our research on several key points typical for her writing, conceptual explications and linguistic expression. Temporality is presented here as a deep movement by the combination of archetypes, unconventional symbolic numbers, colour interpretations and relevant linguistic epression. The world of the lyrical heroine and the memory structure are in the context of the philosophical vision of harmony in the universe and the unity of the four elements: earth, air, fire and water.

Key words: time, preliminary memorial, four elements, symbol,expression.

Петя Дубарова е „цяла поетеса” по рождение, затова и личността, и словото й винаги излъчват поезия. Стремителността на изказа в стиховете й запечатва „задъханата радост” на младостта, а притчовото звучене на нейните текстове е част от голямото стихотворение на слънчевото й присъствие в живота и в смъртта. Затова на пръв поглед, вероятно би било странно да се говори за спомена, като характеристика на тази поетика. Особено като се има предвид краткото битие на авторката и фактът, че детето и младият човек все още нямат особено силна потребност да си спомнят миналото. Но симбиозата между творец, лирически герой и лирически говорител в поезията на Петя Дубарова съпътства философски дистанцирания поглед, от чийто ракурс дискретно, но последователно, се манифестира идеята за един предварителен спрямо момента на случването си спомен. Още повече, че в стихотворенията на Петя експресивните функции на лирическия глас, а защо не и обсегът на лирическия взор, изглеждат свързани със стремежа към определен тип рецепция, т.е. важно е не само какво се казва в текста, но и каква визия оставя то в паметта на читателя. Споменатата троичност пък сякаш репродуцира уникално, космополитно гледище за темпоралните житейски прагове, за собствения земен път и дирите на личността като острови на утехата: „Аз следвам на времето светлия ход / и искам, как искам след моя живот / пак някой да трепне, внезапно спасен, / открил в моя стих своя пристан зелен. /” (Стихотворението е без заглавие, датирано: 1977).

Лирическият глас у Петя Дубарова не парцелира времето в клишираната отсечка минало, настояще и бъдеще: „...аз не ще се оставя на времето само / да ме носи през дни, ту назад, ту напред... /” (Стихотворението е без заглавие, датирано:12.09.1977). За него е чуждо умозрителното кръжене около установените понятия, но му е присъща логиката на символа – и като архетип, и като нов, свеж, ненадеен образ. Той извайва бъдещето на спомена така, както назовава и настоящия миг – с мъдрата хедонистична смелост на детето: „Защо не съм добър среднощен влак? / Тогава аз на всеки бих раздала / завръщане. Но бих поела пак / по релсите на радостта си бяла. /” („Влак”). В поетиката на Петя Дубарова животът е знак за ритъм и превъплъщение, меняща се същност без на