През граници и през сърца

                          Кои ли ни очакват, там, на Сириус?

                          Очакваме ли някого от Сириус?

                         Какво ли ще ни известят от Сириус?

                         Ще се завърнем ли, все пак, на Сириус?

                         А всъщност за какво ли ни е Сириус?

            4.

А тук, в Пловдив, те продължаваха да си отиват хулени или захвърлени...

Смъртта на писателя Николай Казанджиев бе потресаваща. Човекът, написал най-добрия пловдивски роман Обвинение в предумишлено убийство, роман, достоен за всяка балканска литература, бе обвинен като героя си - каква ирония, Николай! - и доброволно въдворен в село Марково, в старомодната си вила.

Не се появяваше сред хората, а ако слезеше отгоре, бързаше да си отиде. Угрижен. Потиснат. Предаден. 30 килограма мъж, неможещ да разпознае никого и нищо само година-две след отпечатаните спомени на някакъв въртиопашко...

В деня на смъртта му написах в "Марица":

Един от малцината умни писатели и проникновени публицисти си отиде охулен и ненужен. Пловдив не е град, който понася летящите духове, рицарите на перото и чашата. Пловдив е град, който обвинява тези духове в предумишлено убийство.

Изобщо не е странно, че тук умират обвинените, а обвиняващите се надсмиват. Това е история, стара като Моцарт и Салиери.

А като се огледаме наоколо - само пепел от партитурите на Салиери.

Високите духове не са ходили по земята, дори когато са били принуждавани от прангите на обвинителите. Който не е разбрал кого загубихме, нека прочете романа "Обвинение в предумишлено убийство". Като всеки талантлив и достоен писател, Николай Казанджиев прочете съдбата си много преди тя да се изпълни.

И никога не си позволи да обвини Салиери в липса на талант.

Сбогом, чичо Николай! До следващото обвинение!

Сигурно чуваш как крушите на Марково капят в шумата. И няма кой да ги събере...

       &n