Подвластен на скептичната си формация, поетът не бърза да реши философската дилема. Нещо повече: миналото при Бандеров също се тълкува двойствено като става носител не само на социално-исторически, но и на конкретно-личностен смисъл. Така изстрадването на времето и като настояще (въртят се дните ни на плейбек) и като минало (изтича времето от кал и глина), и като личностно-интимно, и като социално-историческо битие мотивира прозрението на автора - вътрешната свобода е страдание - като по този начин очертава психологическите координати на неговия лирически герой - стоик и скептик.
Разрухата от времето (прокажените вече нямат пръсти) и разрухата на самото време като невъзможност да се слеят минало и настояще (сливането е без устни) пораждат и тоталната поетическа метафора:
И се рушат свещените агори -
дала име на цикъла и поставяща в центъра на тази поезия не идилично-единния свят, а граничния свят между конструктивното и деструктивно начало, тълкувани като исторически и социално-етични категории. Разрухата на времето и във времето обаче отново получава двойствена трактовка при поета: от една страна, деструктивно е самото настояще, от друга, конструктивното не съществува извън настоящето:
и тръгват пак отшелниците с борина
за пещерната слепота да плащат.
Възстановяването на изтичащото време и на разрушената структура на времето може да се постигне чрез личностния избор на всеки, а не чрез безличния избор на всички: Високото слънце не може света да обходи. В този граничен свят, където ценностите се изстрадват, поетът е направил своя избор:
Ще докосна с перо ходилата ни боси,
съвестта ни, която по ъглите проси,
и ще чакам да чуя какво ще се случи
&
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.