Емил Калъчев

Разказ

Подир виденията

5.00(1 гласа)

Разказ

Гост

4.95(19 гласа)

Разказ

Най-дългият полет на Полковника

4.92(702 гласа)

Разказ

Деково щастие

4.92(36 гласа)

Виж още

Завръщане

5.00   (1 гласа)

- Как така се изнасяме? – попита Димо и насили мозъка си да разгадае смисъла на изреченото.

- Продадох къщата и до три дни трябва да ни няма. Така сме се договорили с купувача – поясни синът.

- Как така “продадох къщата”, коя къща си продал?

- На добра цена я шитнах. Парите стигнаха да купя апартамент в града – продължи, сякаш не бе чул въпроса на баща си.

- Да не би... нашата къща... – колебливо изрече Димо, а синът сбърчи лице и кимна утвърдително. – Абе, дете, на луд ли ме правиш или на теб ти е изветрял акълът? Аз, докато съм жив...

- В тая съборетина не те виждам да изкараш дълго. Затова я продадох, тате. Заслужил си по-добри старини! – кротко каза синът.

- Как така? – зяпна Димо и безпомощно погледна снахата. – Как така... тая къща с майка ти, Бог да я прости, от пепелище сме я вдигали... ти се роди тука, ей в тая стая... Без да ми кажеш... Как така? – Думите запушваха дъха, а нещо отвътре го къса, сякаш иска да изтръгне сърцето му.

- Знаех, че ще си против, затова. Но няма друг начин. Каквото да си говорим, сега интересът диктува. Направили сме си сметката и ще излезем на печалба.

- Тая печалба мирише на мърша – с мъка изрече Димо.

- Ти пък, тате... – обади се снахата.

Димо се изправи, колената му се залюляха и пипнешком, по стената, се добра до миндера. Премрежи поглед в тавана и отдалече чуваше гласа на сина:

- Знам, че ти е тежко, но е за добро. Не дай си Боже, ще паднеш някой ден и няма кой да се притече да те повдигне. Да не мислиш, че мен не ме боли?

Димо не отговори. Усещаше тялото си изопнато и вдървено. По тавана палаво заиграха сенки и си помисли, че това са вейки на дюлята. Вятърът ги е люшнал заедно с жълтия мирис, който полази по ноздрите му. Постепенно целият таван се покри с шума, сякаш короната на дървото се надвеси над него. Пред очите му блесваха и угасваха кехлибарени кълбета и замътеният му поглед не можеше да види дали това са узрелите дюли или светлината лудее. Или това е люлката, увиснала на най-дебелия клон, която фучи край него и ту се стрелва до възбог, ту разлюлява тревата пред нозете му. Погълнат от тайната, протегна ръка и усети в лявата си длан тежест и мъхеста топлина. С другата придърпа въжето и опря в гърдите си кошницата, изплетена от върбови пръчки. В нея – синът – два сини вира и в тях отразено златното сияние на плода. Розовите пръсти драскат по него, а главата напъва да се повдигне и да го целуне. “Мириши, сине – викна му, - да ти остане за цял живот!” Опъна въжето, люлката полетя и сякаш самият той, сгушен в нея, се въздигаше и падашестремглаво.

- Тате, прилоша ли ти? – тревожно попита синът. – Не го взимай толкоз надълбоко! Не сме изкопали гроб, я!

- Дюлята продаде ли? – обади се Димо, без да отваря очи.

- Всичко продадох, тате.

Димо помълча и пак се обади:

- А тоз, купувачът, какъв човек е, откъде идва?

- Не го знам. Колкото поисках, даде без пазарлък. Сигурно парата го би

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021