Емил Калъчев

Разказ

Подир виденията

5.00(1 гласа)

Разказ

Гост

4.95(19 гласа)

Разказ

Най-дългият полет на Полковника

4.92(702 гласа)

Разказ

Деково щастие

4.92(36 гласа)

Виж още

Завръщане

5.00   (1 гласа)
е.

- Каза ли му да потегне къщата? Има нужда да се потегне и дюлята да се окастри! Залиняла е.

- Това си е негова грижа. Нас тук няма да ни има – смотолеви синът.

- Туй, дето казваш, е по-голям дерт, сине! – Димо притихна. Искаше да говори още, да го нахока, но вдървеното му тяло не го слушаше, сякаш бе закован за миндера, гърдите – осукани с въже, стягат, и ни въздух, на звук – ни влиза, ни излиза.

До деня, когато дойде камионът да натовари покъщнината, Димо лежа, без да помръдне. Ни вода пи, ни хапна нещо.

- Не ща, горчи ми – казваше на снахата, щом посегнеше да пъхне лъжица в устата му. Премреженият поглед търсеше игривите вейки по тавана, но те се бяха залутали някъде зад пердето на прозореца, нехайни, че го зарязаха самотен.

- Новото си е ново, ще видиш колко по-добре ще ти е там. Покрай теб все ще има някой да те наглежда. Рохко яйце си вече – ободряваше го синът.

Така, както беше в унес, Димо се подчини и го отведоха в новия дом, на петия етаж, до асансьора, който бучеше и денем, и нощем. Отсреща, оттатък неговия прозорец – други прозорци надничат в душата му с празни очи. Долу, на улицата – покриви на автомобили и кофи, пълни с боклук. Погледне в тавана – бяло, сякаш мозъкът му избелял.

Мъка.

Повлякоха се дни и нощи, голи като плужеци, лазят мокри и лепкави по снагата, пият силицата му. А синът все нарежда и снахата припява до него:

- Тате, като се запролети, ще те водим до градинката. Там и пейки има, и всичко...

Какво ли ще е това всичко, замисля се Димо и се усмихва блажено. Представя си как ще приседне на пейката пред вратника, ще запали цигара и ще чака отсреща да се измуши Гецата, да приседне до него и да каже: “Наборе, дай да наквася устата, че моите одеве ги изпуших!” Ще дойде и Димитричка, ще се подгъне открая, ще сбърчи устни и люто ще иззъска: “Да ви опустеят цигарите...” Помисли – ами пейката, все тая ли си е? Дъската се беше пропукала и позагнила. Пришелецът дали е наковал здрава дъска. После мисълта му прескочи в двора и огледа всяко кътче. Окото най-напред погали градинката с цветята. Аленото мушкато сипе жар връз жълтите зеници на игликата, до тях нарциси вирят тънки вратове, а помежду им – купчинки морави ушици на ситни теменуги. Ами зюмбюлът и босилекът, ами здравецът – като вдъхнеш, главата се замайва от сладост. И пчелици жужат, жужат, къпят се в прашец. По-натам мисълта пробяга по лехите на пипера и доматите. По конец ги е теглил, гладки и дълбоки, водата да не се препъва. Какво ли ще засади пришелецът, човръкна го любопитството и отиде по-натам, до зида на къщата. Покатери се до стрехата, там, където беше увиснала. Я, какъв дебел сняг й тежи, може да свлече керемидите. Гузно му беше да гледа този срам – хубава къща с увиснала стряха, но, тешеше се, Господ вижда, за мъничко не му стигна време да я повдигне. Тази мисъл го измъчваше, но нямаше с кого да я сподели. Синът и снахата се прибираха късно вечер и все от нещо ядосани. Набързо слагаха м

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021