Емил Калъчев

Разказ

Подир виденията

5.00(1 гласа)

Разказ

Гост

4.95(19 гласа)

Разказ

Най-дългият полет на Полковника

4.92(702 гласа)

Разказ

Деково щастие

4.92(36 гласа)

Виж още

Завръщане

5.00   (1 гласа)
асата за вечеря, пускаха телевизора и така – докато филмът свърши. А на него му се струваше, че гледа все един и също филм и му беше досадно и тъпо.

Една вечер се престраши.

- Сине – обади се плахо, - онзи, дето взе къщата, дали е оправил стряхата? Беше увиснала откъм Димитричкината ограда...

- Теб какво те интересува? – сряза го синът. – Стряхата си е негова. Да прави, каквото си ще!

- Не може така – повиши глас Димо. - Тая къща живот е раждала. Първом беше на дядо ти, а после ние, с майка ти, от въглените сме я вдигали.

- Знам, разказвал си го многи пъти. През четирийсе и трета дошли стражарите и й драснали кибрита, а теб са те крили в мазето на майка ми и оттам сте гледали как стрелят по тия, дето се втурвали да гасят.

- Разказвал съм, но сигурно е било напусто – унило каза Димо. – А с майка ти... деца бяхме... Градихме я отново през четирийсе и осма, когато се зехме. Цяло село помагаше.

- Хайде, стига вече! Цял живот само за това ли да говорим? – занервничи синът. – Забрави, тате, гледай си здравето и не мисли за минали работи!

- Минали, ама са като фас, стъпчеш го с пета, а на устата ти още пари – наведе глава Димо, затвори се и млъкна. Обидно му беше. “На добро го учих, мислеше, а то по друг начин го разбира.”

Тъй Димо захвана дълга и проклета зима, заклещен между панелите на петия етаж, и търпеливо зачака денят, когато разтопеният лед в улуците ще шурне върху тротоара...

Дочака.

Една сутрин, след като домашните му се разбягаха по своите работи, облече най-хубавите си дрехи, стисна излъсканата дръжка на бастуна и бързо, колкотому стигаха силите, се запъти към автогарата. По пладне автобусът го остави на спирката в село и Димо се запъти към дома. Колкото приближаваше, идваше му повече сила. Краката не усещаха тежест, сякаш не стъпва по земята. Само сърцето му заигра, та поспираше, хем да му каже да кротува, хем да се здрависа с някой познат.

Стъпка по стъпка Димо стигна до вратника. Пейката си беше там, същата, само че дъските почернели и загнили повече, отколкото бяха. Малко по-натам – дуварът порутен, зее дупка и на Димо се струва, че из нея изтича дворът. Нещо го жегна в гърдите. Плахо пристъпи до вратата и я побутна с бастуна. Тя изскимтя жалостиво и се открехна. Погледът му обходи на длъж и шир и разбра, че туй, което преди малко стегна сърцето му и задави дъхът, е било лошо предчувствие. Краката му омекнаха, сякаш допреди минута не го носеха като перушинка. Подпря се на рамката да му отмине отмалата и като събра сили, нагази в бурените. Протегна бастуна напред да ги разчиства и също като слепец заопипва земята пред стъпките си. Къде какво е било, нищо не се виждаше – ни цветята, ни лехите, нито пътеката с шарените камъни от реката, а смата – неорязана, висят заплетени ластари. А дръвчетата – Боже, каква мъка! “Какъв човек е тоя, ръце ли няма, сърцето му ли е буренясало” – нареждаше шепнешком и пътем се навеждаше да отскубне по някой плевел. Отиде до на

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021